Розмари Мео - Стопанката на Господ

Когато някой отиде при една баба да му лее куршум за здраве, естествено, че това е добра магия – човекът я е пожелал. Но когато отиде при ходжа, за да направи магия за любов на друг – може да бъде пагубно. Това значи „да пипнеш пътя" на някоя душа против свободната ѝ воля. Същото е, ако майка ти е болна и отидеш при някоя баба да ѝ нарича или да ѝ побае. Ако тя не е пожелала да ѝ се помогне, означава едно-единствено нещо – да промениш пътя ѝ, да я лишиш от урока, който трябва да научи, против свободната ѝ воля. Друг е въпросът кой от вещите хора какъв закон спазва. Голяма част от тях биха направили всичко, ако им се плати.

- Звучи твърде просто.

- Всяко истинско знание е просто и работещо. А нивото на лична енергия позволява да го проумееш. В днешно време българите са толкова омерзени и комплексирани, че приемат простите неща като обида за интелекта си. Имат нужда от сложна и чужда терминология, за да оправдаят с нея претенциозни и всъщност несъществуващи резултати. Векове наред църквата е товарила понятието „магия" с негативно значение, а комунизмът се е постарал да я натовари с примитивизъм. И двете добре са си свършили работата. А истината е една, но винаги е привилегия на мислещите хора. Думата „магия" е с персийски корен. „Маг" означава знаещ и великолепен - помисли за думите с този корен в английския, немския и италианския език. Така че „магия" всъщност означава знание.

- Разкажи ни как стана наречница. Вярно ли е, че зад всичко това стои една родопска баба? (Розмари обича да казва, че няма нещо, което велик гуру да е описал в няколко тома и да не го знае българска баба, която гледа три кози в Родопите - бел. ред.)

- Вярно е, но откъде да започна... Италия беше моята мечта. Прадядо ми е италианец и съвсем естествено съм откърмена с легендите за италианския ми род. Когато стъпих там за първи път, установих, че има други миризми, водопад от цветове, невероятна красота. Бях пленена. В Пиза се запознах с бъдещия ми втори съпруг. Беше класическа италианска история - голяма любов и голямо страдание, той в едната държава, а аз - в другата. Точно тогава ме бяха поканили в Пловдивския театър за едно представление и репетирах в Пловдив. Той дойде от Италия. Беше с мен на репетициите, говореше с всички, въпреки че никой не разбираше какво казва. Беше невероятен, хората го обичаха... Когато си отиде, по време на генерална репетиция получих съобщение по телефона. Предлагаше ми да се оженим. Не можех да повярвам. Дори отидох за всеки случай да проверя в речника какво значи написаното. Но беше вярно. Тогава реших, отидох в Италия, ожених се... и само след месец цветовете изтекоха като в анимационен филм и светът около мен стана черно-бял.

- Защо се случи така?

- В началото мислех, че е заради сина ми, когото оставих в България да завърши годината. Липсваше ми страшно! Беше ми мъчно за всички, наричах го нормална носталгия. Но нещата се задълбочиха – започнах да губя съня си, да повръщам, да плача, да не мога да ям. Себе си започнах да губя... Дойде момент, в който реших да се прибера за по-дълго. Приятел ми предложи да си почина в неговата къща на село и абсолютно сама тръгнах натам. Пътувах нагоре между боровете и пътят нямаше край. После се ширнаха Родопите... и дъхът ми спря. Слязох от колата и се погледахме малко със селото. Когато намерих къщата и влязох, се изненадах - беше толкова хубава, чиста, подредена, а ме бяха предупредили, че никой не е влизал в нея от 7-8 години. Реших, че някой друг сигурно има ключ и звъннах да питам, но не, никой не беше влизал. Помня в първия момент колко глупаво се почувствах, защото едно е да знаеш, че тоалетната е на двора, друго е да разбереш, че тя вярно си е там (смее се). Едно е да знаеш за тъмното и тихото, друго е, като се мръкне, те да ти седнат на прага. Стоях на миндера, мислех за прекрасната ни къща в Италия и си се чудех какво правя там. Излязох навън, а в краката ми една урва. Поех си дъх… и чух как нещо сработи, „каза" щрак, щрак и се намести. Все едно душицата ми влезе в Родопите и си намери мястото...

Сутринта ме събудиха баби, които викаха нещо. Беше 5,30 ч, въобще не ми се спеше. Стоян, който ми даде ключа, ми беше казал, че мога да си купувам сирене и мляко от някаква баба Магда и отидох да я търся. Отвори тя вратата, имаше едни очи... сякаш отдавна ме знаеше. Взех си сиренето, а тя ме пита как ми викат. Казах: „Розмари". Тя отвърна: „Аз ще те викам Мария". Вдигнах рамене и тръгнах да си ходя. Когато се поотдалечих, чух гласа ѝ: „Марийо...". Обърнах се, а тя вика: „Къщата посрещна ли те?" Това ме закова. Изведнъж си спомних неочаквано чистата къща и… хукнах надолу по пътеката.