Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Кога започна ти сама да практикуваш?

- 4 години по-късно, когато познах собствената си дарба да редя думите. Обадих се на баба Магда и ѝ казах, че искам и аз да започна да наричам. Тя каза: „Ела утре". Не бях решила да ходя, просто бях събрала смелост да го кажа, но отложих всичко и тръгнах.

Като влязох в къщата, тя ми сложи за ядене, все едно нищо не се е случило. А мене ме блъска сърцето в гърлото. Надвечер е, а ние седим и мълчим. Имам чувството, че тази баба е измислила мълчанието, много истини научих в него. По едно време тя вика: „Трябва да го правиш само за добро". „Естествено, че ще го правя за добро". А тя: „Ако при тебе дойде една дъщеря на 30 г. и ти каже, че майка ѝ е болна, ти ще я наречеш ли?". „Е, как бе, бабо Магде, ще я нарека…". „Е, няма да стане" - рече тя. Веднага разбрах какво съм сбъркала и ме сви сърцето. „Няма да пипаш пътя на никой, Марийо! Само ако той поиска, туй е правилото!" Мълчах и преглъщах сълзите си. „Ще устискаш ли пред разплаканите очи на майка? Можеш ли да устискаш пред тежките очи на човек, когато любимият му е на смъртен одър? Можеш ли?" И аз повтарях: „Да, да…". Не съм си давала сметка какво значи. Много след това разбрах. „Нали знаеш, че магията може да те събори, имаш ли гръб да я носиш? Можеш ли да ѝ платиш цената?". Можех всичко да обещая, но тя ме накара да се закълна в пръст. У нас старите клетви са с родова земя, с шепа пръст от мястото, където е кръвта на рода. Тя ме накара да се закълна в учена пръст. Тоест в нейната, там, където съм се учила. Така ме беше стегнало гърлото, че и дума не можех да кажа. А тя ме погледна, ей така, както ти ми се усмихваш сега, и каза: „Гърлото ти дава ли?". Даде. И душата ми даде.

- А как точно помагаш на хората сега?

- Помагам им да си помогнат сами. Казва се обредно наричане. Това е тайнство, в което всеки добросторник (участник) изрича собствената си истина. Истината за това какво най-много иска в този живот, кое му е най-скъпото благо. Правилото „речена дума, хвърлен камък" е казано точно за обредното наричане. Наречницата носи голяма отговорност, защото, като полага думата, тя пада като камък и няма мърдане. Всяка зле подредена дума може да обърка намерението на самия обред. В това е дарбата. Да чуеш самия ритъм и да отвориш правилното гнездо за всяка дума, как да бъде положен камъкът, че да доведе до сбъдване.

- Как събираш две души, които не могат да си простят?

- Това е една от най-тежките практики в обредното наричане, казва се „мъчно". То не е мъчно, защото е тъжно, а защото е трудно. Това е наричането за прошка. За него трябва нараненият и наранилият го да са заедно. Да застанат очи в очи и всеки да има силата да чуе истината на другия. Прошката трябва да бъде поискана на глас и да бъде дадена на глас. Тогава няма мърдане. Никой не може да излъже водата и хляба. А наречницата е тази, която изприда нишката на прошката. Болката на една душа е една нишка, болката на другата е втората нишка. Има едни други, по-светли нишки, на обичта. Наречницата трябва да успее да дръпне двете нишки на обичта и така да ги преплете в двете на болката, че накрая да излезе прошката. Да могат сълзите да бъдат изплакани. Тя пресуква, изважда думите от единия и от другия и ги реди. Затова е наричане. В груповите обреди ролята на водача е точно това - да изкара от всеки добросторник правото слово. Това е отговорността - не относителната истина, а абсолютната.

- Откъде идва дълбокото българско знание?

- От връзката със Земята и корените. Бабата преди всичко има здрав корен – векове българско знание са го поливали! После се чува със Земята. Знае колко е часът без часовник, познава какво ще е времето. За нея Земята е майка. Толкова ѝ е благодарна, че ѝ чува гласа.

- Кое е най-важното в това знание?

- Старите българи са казали, че душата е направена от дъха на бога и корена. Когато дъхът на бога реши отново да се прероди, той прави първо най-важния си избор - към земята. Точно там се свързва с корена и образува душата на човека тук и сега. Ако бях родена в Италия, моят живот нямаше да е този, който е в момента, нали? Значи точно този избор на душата ми предпоставя уроците ми. А жизнената ми сила в този живот се намира в корена ми, в земята българска. Затова все казвам на хората да си поливат корена, за да са здрави и радостни в живота си!

- Как се прави това?

- Много са простичките начини - като говорим българския си език, без да го мърсим. Когато употребяваме чуждици, нишките в кълбото на езика изтъняват, не вървят равно и после пресуканите думи се накъсват. А това се отразява на корена ни! Като разказваме приказката за Неродената мома на децата си. Като от време на време слушаме нашата си гайда. Като именуваме децата си с български имена! И най-вече – като помним и почитаме. Липсата на отношение е много по-страшна от омразата. Ако обърнеш гръб на корена си, той просто ще залинее и ще изчезне! Така че веднъж поне целунете ръка на баба си и я питайте да ви разкаже за нейната баба. Пък после разкажете на децата си.