Розмари Мео - Стопанката на Господ

Имах нужда малко да се махна, да видя хора, запалих колата и слязох в града. Седнах в едно кафене, взех си торта и кафе и се поогледах. Зад мен имаше шумна компания и чух, че една жена, яловата я наричаха, ще я водят при някаква баба „да я оправя"... Магда от същото село. Сърцето ми подскочи и кой знае какви неща съм наредила в ума си тогава.

Когато се върнах в селото, право при нея отидох. А тя, хитро усмихната, ме посрещна. Аз ѝ казах: „Бабо Магде, аз бях долу в града и разбрах, че правиш магии... Казаха, че една жена ще идва, че не може да има деца, искам да дойда да гледам". А тя: „Няма да стане". Ударих го на молби, а тя някак внимателно слуша. Накрая каза, че има още две жени покрай нея: „Рада може и да те пусне, но Сабрието няма да кандиса, иди с нея говори".

- Ти какво направи тогава?

- Казах ѝ, че отивам. Но попитах: „А на мен магията ще ми махнеш ли? Пет месеца вече не съм добре." Но тя отсече: „Нямаш никаква магия!" Аз ѝ разказвам колко зле съм се чувствала в Италия, а тя пак: „Нямаш магия, това ти е от дълбоките корени!". Яд ме хвана тогава: „Имам дядо италианец. Остави тоя номер с корените!". А тя присви очи и ме пита: „Къде си родена?". Аз казах - в Русе. Тя: „Значи тука са ти корените, душицата ти е избрала земята българска!..."

Тогава за първи път чух за първия избор на душата, къде пуска корен и как всяко нещо се затъркулва оттам. Тя каза: „Ти си от тия с дълбоките корени и ако тръгнеш нанякъде, душата ти трябва да знае кога се връщаш. Ако не знае, залинява, силата ѝ зтича. Затуй си опичай акъла. Или италианецът да идва тука, ти ако се върнеш там, ще умреш." И аз като ревнах, все едно с нож ме преряза. Не знам дали защото ми е било мъчно, или от облекчение.

- А говори ли със Сабрие?

- Намерих къщата ѝ в Горната махала, викам я: „Бабо Сабриеее", тя не се показва... По едно време гледам една глава на прозореца до мушкатото. Маха с ръчичка, все едно муха гони. Пъди ме. Но аз вече бях решила. Слезе баба Сабрие и аз почвам да я моля. А тя: „Туй е тайнство, бре, аз ако искам да правя панаир, щях да седна на мегдана, ама че чепрашик човек си!". Казах ѝ, че баба Магда и баба Рада са ми позволили, и някак си ѝ смекчих сърцето. Но ми каза, че само ако чуе „гък", ще ме изпъди. И на другия ден жената дойде с мъжа си. Аз стоях до печката в ъгъла. Те трите се наредили, четири с „яловата" жена – а пред тях в средата котел с вода. И млъкнаха. Първо се почувствах много неловко, след това ми стана едно хубаво... Погледнах си часовника по едно време, беше минал 1,45 ч. Трите започнаха да стават. Всяка си слагаше ръката на корема на жената и нареждаше: „Ако си си научила уроците, рожбата ти да те познае и да слезе." Разликата беше, че едната каза – в името на Богородица, другата - на Земята, а баба Сабрие - в името на Аллах. И мене аха всичко да ми се подреди… и тоя Аллах ми развали приказката. Когато свършиха, наляха водата от котела в съдове. Дадоха я на мъжа и си тръгнаха. Нищо не си казаха.

Цяла нощ не съм спала, сутринта ставам, хуквам при баба Магда, а тя пак с нейната усмивчица вика: „Марийо, като те гледам, цяла нощ си вилняла". Аз ѝ викам, че трябва да разбера какво се случи, какво стана. И тя: „Нищо още не се е случило. Думите бяха речени за добро, ако жената си е научила урока, реченото ще бъде сторено." А аз задавам въпроса, който цяла нощ не ми даде мира: „Бабо Магде, а що ще Аллах в цялата тая работа?" Мисля, че за първи и последен път видях онзи поглед, който никога повече не исках да срещна. Тя се обърна и тихичко каза: „А ти коя си, бе, че ще определяш на кой как да му се казва богът? Твоята майка те е именувала Розмари, значи, като те викне майка ти с това име, се обръщаш. И с бога е същото. Всяка душа си има вяра и според вярата си му дава име. 60 години наричам и ти казвам, че колкото са душите на този свят, толкоз са имената на бога. Затуй всяка от нас го вика с каквото име го е нарекла. Така знае, че думите ѝ ще бъдат чути. Вярата е свято нещо, да знаеш, защото идва от душата. А душата идва от бога. Никога не съди вярата на хората, тя им е най-скъпа!". Май тогава реших да остана при баба Магда. Живях при нея 6 месеца и половина. Всички ме обявиха за луда. Ако някой си мисли, че съм изкарала романтично, много греши. Имах бълхи, беше студено, постоянно работех в градината...

- Тя как те позна?

- Не знам, тя си знаеше. Наистина е вярно, че учителят трябва да те познае. Сега хората плащат за духовно знание и си мислят, че научават нещо. А всъщност душа с душа трябва да се преплетат и да сключат договор. Много личен договор! Другото не работи, то е просто плод на огромното желание за бърза промяна и самозаблудата, че е възможно. Сериозното знание нито е романтично, нито кой знае колко вдъхновяващо. То си е последователна, практическа работа и със сигурност е изпитание. Истинското знание е единствено лично постижение! То не идва след прозрение и просветление, а е резултат от дълго търсене и сериозно количество воля за действие. На това се научих в онова село.