Джо Абъркромби - Гласът на острието

Което може би бе и самата истина.

Повече от очевидно бе, че е участвала в доста сериозна ръкопашна схватка. Шията й над черната яка беше една голяма синина от преливащи тонове. Около маската й имаше още синини, а през челото й минаваше дълга порезна рана. Едната й провиснала ръка беше дебело превързана, а кокалчетата на другата бяха целите издрани и покрити с корички. Отнесла е не един удар. Здрав бой е било и срещу някой, който си е разбирал от работата.

Малкото звънче подскочи и издрънча.

— Инквизитор Глокта — каза секретарят и се завтече да му отвори вратата, — Негово високопреосвещенство е готов да ви приеме.

Глокта въздъхна, изръмжа тихо и се повдигна от стола с помощта на бастуна си.

— Успех — каза жената, докато минаваше покрай нея.

— Моля?

Тя кимна едва забележимо към вратата на кабинета.

— Днес е направо в отвратително настроение.

С отварянето на вратата гласът на архилектора нахлу в преддверието и се извиси от приглушено мърморене в пронизителен крясък. Секретарят се дръпна назад като ударен от шамар през лицето.

— Двайсет практици! — изкрещя архилекторът. — Двайсет! Сега трябваше вече да разпитваме тази кучка, а не да седим и да си ближем раните! Колко бяха практиците?

— Двайсет, архилек…

— Двайсет! Проклятие! — Глокта пое дълбоко въздух и се вмъкна тихомълком в кабинета. — Колко мъртви имаме? — Архилектор Сълт крачеше енергично из кръглия си кабинет и размахваше оживено ръце. Както винаги, беше облечен безупречно и изцяло в бяло. Май забелязвам едно косъмче, което не е добре пригладено, може би дори две. Днес май наистина е бесен. — Колко са?

— Седем — смотолеви началник Гойл, прегърбен на стола си.

— Една трета! Една трета! Колко ранени!

— Осем.

— Повече от половината от останалите! И срещу колко противници?

— Всичко са били шест…

— Нима? — Архилекторът удари с юмрук по масата и се надвеси над свития началник. — Аз чух за двама! Двама! — извика той и продължи да обикаля около масата. — И двамата диваци! Двама са били! Един бял и една черна жена! Жена!

Сълт яростно срита стола до този на Гойл и той се разклати напред-назад.

— Но най-лошото, има куп свидетели на този срам! Не бях ли пределно ясен, като казах да се действа дискретно? Коя част от думата „дискретно“ не разбрахте, Гойл?

— Но, архилекторе, обстоятелствата не могат…

— Не могат? — писъкът на Сълт се извиси с цяла октава. — Не могат? Как смееш да ми пробутваш това не могат , Гойл? Поисках дискретно изпълнение, а ти ми сервира кърваво клане из половин Агрионт, при това без никакъв резултат! В момента изглеждаме като пълни глупаци! По-лошо, като безсилни глупаци! Враговете ми във Висшия съвет няма да се поколебаят и секунда да използват този фарс срещу мен. Маровия вече започна да създава неприятности, този дърт празнодумец, хленчи за свободи и озаптяване на властта и така нататък! Проклети адвокати! Ако получат своето, ще сме с вързани ръце! И ти им помагаш, Гойл! А аз шикалкавя, извинявам се, опитвам се всячески да покажа нещата в по-добра светлина, ама под каквато искаш светлина го поставяй, лайното си е лайно! Имаш ли представа какви ги натвори? Колко месеци упорит и тежък труд опропасти?

— Но, архилекторе, нали те сега си тръгнаха от…

— Но ще се върнат, кретен такъв! Да не мислиш, че е минал през всичките тези неприятности, просто за да си тръгне и да не се върне повече, глупак такъв? Да, тръгнаха си, идиот такъв, но отнесоха със себе си и всички отговори! Кои са, какво искат, кой стои зад тях! Тръгнаха си, така ли? Тръгнаха си? Проклет да си Гойл!

— Ужасно съм виновен, Ваше високопреосвещенство.

— Много повече от виновен си, Гойл!

— Мога само да моля за извинение.

— Имаш късмет, че не молиш за извинение над някой бавен огън! — Сълт го изгледа с отвращение. — А сега се махни от очите ми!

Подвил опашка, Гойл напусна кабинета, но не преди да хвърли на Глокта един пълен с неприкрита омраза поглед на излизане. Довиждане, началник Гойл, сбогом. Яростта на архилектора не би могла да се излее над по-заслужил кандидат. Глокта не сдържа ехидната си усмивка, докато проследи с очи излизащия Гойл.

— Забавно ли ти е? — Гласът на Сълт бе пълен с хлад, докато подаваше ръката си с големия лилав камък на Глокта.

— Не, разбира се, Ваше високопреосвещенство. — Глокта се наведе и целуна пръстена.

— Хубаво, защото повярвай ми, аз не виждам нищо смешно! Ключове? — усмихна се ехидно той. — История? Свитъци? Какво ме бе прихванало, та се доверих на глупостите ти?