Имаше неясни спомени от гостуването си в къщата на Уест едно лято, за седмица или две. Беше в Англанд и ще да е било преди дванайсетина години, въпреки че в момента му се струваха поне сто. Спомни си как всеки ден се дуелираха с Уест в двора на къщата и едно тъмнокосо момиче със сериозно лице винаги ги гледаше. Спомни си и съвсем скорошната среща с една млада жена в парка, която го попита как се чувства. Тогава имаше силни болки и едва успяваше да държи очите си отворени, затова в спомена му лицето й беше размазано. Поради това Глокта не знаеше какво точно да очаква, но едно бе сигурно, не очакваше да види синини. За момент дори се изненада. Добре го крия, обаче.
Единият й клепач беше подут, а под окото й имаше тъмно петно в преливащи се синьо, лилаво и кафеникаво. По-малко такова имаше и в ъгълчето на устата й. Устната й беше сцепена и върху раната имаше коричка. Глокта разбираше от синини, малцина знаеха повече от него в тази област. Няма съмнение, че не ги е получила при злополука. Това е дело на нечий юмрук, който не е замахнал без да иска. Той огледа грозните следи по лицето й и си спомни как старият му приятел Колем Уест плака във всекидневната и моли за помощ. Събра две и две.
Интересно.
През цялото време тя седеше с високо вдигната брадичка, обърнала пострадалата част от лицето си към него, сякаш го предизвикваше да каже нещо. Не прилича на брат си. Съвсем различна е от него. Не мисля, че ще я видя някога да рони сълзи, било то във всекидневната ми, или където и да било другаде.
— Какво мога да направя за вас, инквизиторе? — попита хладно тя. Глокта долови леко заваляне при изговарянето на думата „инквизиторе“. Пила е… но добре го прикрива. И не достатъчно, за да оглупее. Той стисна устни. Имаше странното чувство, че ще трябва много да внимава с нея.
— Не съм дошъл в качеството си на инквизитор. Брат ви ме помоли…
— Нима? — прекъсна го грубо тя. — Наистина ли? Идвате да видите дали не съм в леглото не с когото трябва, нали? — Глокта направи пауза, за да обмисли чутото, после тихо се засмя под мустак. Това беше наистина страхотно! Определено започвам да я харесвам!
— Нещо смешно ли казах? — сопна се тя.
— Извинете ме — отвърна Глокта и изтри с ръка сълзите от едното си око, — но прекарах две години в императорски затвор в Гуркул. И смея да твърдя, че ако в началото знаех, че ще пребивавам там и наполовина толкова дълго, щях да подходя доста по-организирано в опитите да сложа край на живота си. Прекарах, кажи-речи, седемстотин дни в мрак. Бях толкова близко до ада, колкото мислех, че е възможно да стигне жив човек. Но мисълта ми е, ако искате да ме накарате да се почувствам неудобно, ще ви е нужно нещо повече от неприлични приказки.
При тези думи Глокта я дари с най-отблъскващата си, беззъба усмивка. Малко хора имаха достатъчно здрави стомаси, за да понесат тази гледка за дълго, но тя не отмести очи и за секунда. Нещо повече, отвърна на усмивката му. Устните й се вдигнаха по-високо в единия си край и Глокта с изненада откри, че намира тази усмивка за подкупваща. Явно не е този верният подход.
— Всъщност брат ви ме помоли да се грижа да сте добре в негово отсъствие. По мое мнение, можете да вкарвате в леглото си когото си поискате, въпреки че по отношение на добрата репутация на младите дами преобладава мнението, че колкото по-малка е бройката, толкова по-добре. Естествено, за младите мъже важи точно обратното. Крайно несправедливо, но пък животът е несправедлив в толкова много други отношения, че на това дори не си струва да се обръща внимание.
— Хм, тук сте прав.
— Чудесно — каза Глокта, — ето че вече се разбираме. Виждам, че сте пострадала.
Тя повдигна рамене.
— Паднах. Непохватна глупачка съм.
— Разбирам ви. Аз съм същият глупак. Успях да си избия половината зъби и кълцах лявото си бедро, докато не го докарах до кървава пихтия. И вижте ме сега, сакат съм. Невероятно докъде те докарва глупостта, ако не й се обърне внимание навреме. Ние, непохватните, трябва да се поддържаме, не мислите ли?
Тя го погледна замислено и разтри синината на бузата си.
— Да, предполагам, че сте прав.
Витари, практикът на началник Гойл, седеше на стол срещу Глокта пред огромните, мрачни врати на кабинета на Сълт. Седеше не просто отпуснато, висеше от него, просната като мокър парцал. Дългите й крайници висяха отпуснато, главата й беше облегната назад на облегалката. Очите й мързеливо обхождаха стаята изпод натежали клепачи и от време на време се задържаха върху него за обидно дълго време. Нито веднъж не обърна глава, дори не помръдна мускул от тялото си, сякаш усилието щеше да й причини болка.
Читать дальше