Никълъс Спаркс: Последна песен

Всъщност нищо интересно. Надяваше се увеселителният парк да работи постоянно, а по целия кей да има магазини като по крайбрежната алея в Атлантик Сити. С други думи, надяваше се мястото да й вдъхне увереност, че може да прекара тук цяло лято. Нищо подобно, фестивалът бе временно разположен върху паркинга в началото на кея и приличаше по-скоро на провинциален панаир — разнебитени пътуващи атракции, скъпи игрални автомати и сергии, предлагащи мазни „деликатеси“. Изглеждаше твърде… долнопробно.

Но като че ли никой не споделяше мнението й. Беше претъпкано. Млади и стари, семейства, групички зяпащи се ученици… Накъдето и да се запътеше, я спираше стена от тела. Потни тела. Огромни потни тела, две от които я сплескаха помежду си, когато потокът от хора необяснимо защо спря. Несъмнено и двамата се бяха почерпили с хотдог и препържени картофки. Рони сбърчи нос. Толкова долнопробно!

Зърнала пролука, заобиколи виенското колело и игралните автомати и се запъти към кея. За щастие натам тълпата оредя. Тя тръгна покрай сергиите с ръчно изработени сувенири. Нищо, което да заслужава внимание — кой, за бога, би си купил гном, направен от мидени черупки? Очевидно обаче някой купуваше стоката, иначе сергиите нямаше да съществуват.

Рони разсеяно се блъсна в маса, зад която на сгъваем стол седеше възрастна жена в тениска с надпис „Да спасим животните“, бяла коса и открито, ведро лице — типичната баба, която цял ден преди Коледа пече курабийки. На масата пред нея имаше листовки, буркан за дарения и кашон. В кашона се боричкаха четири кученца. Едното се изправи на задни крака и любопитно заоглежда Рони.

— Здрасти, малкият — поздрави го тя.

— Искаш ли да го гушнеш? — попита възрастната жена. — Той е веселякът. Кръстила съм го Зайнфелд.

Кученцето изскимтя.

— Не, няма нужда.

То наистина изглеждаше симпатично. Много симпатично, макар името никак да не му подхождаше. На Рони й се прииска да го вземе, но знаеше, че гушне ли го, няма да го остави. Падаше си по животни, особено по изоставени. Като тези мъници.

— Ще им намерите стопани, нали? Няма да ги приспите?

— Разбира се — отвърна възрастната жена. — Затова сме ги донесли — да ги осиновят. Миналата година намерихме дом за тридесет животни. И тези четирите вече си ги харесаха. Чакам новите им стопани да си ги вземат на връщане. В приюта обаче има други, ако се интересуваш.

— Тук съм на гости — тъкмо заобяснява Рони, когато откъм плажа долетя вълна окуражителни възгласи. Изправи се на пръсти да погледне. — Какво има? Концерт ли?

— Плажен волейбол — поклати глава жената. — Играят отдавна — някакъв турнир. Иди да видиш. Цял ден ги слушам. Мачовете явно са интересни.

Рони се замисли. Защо пък не? Едва ли щеше да е по-зле от всичко наоколо. Пусна два долара в буркана за дарения и заслиза по стъпалата към плажа.

Слънцето залязваше и покриваше морската повърхност с пелена от течно злато. Няколкото останали на плажа семейства седяха на хавлии до водата, която се канеше да погълне изоставените пясъчни замъци. Гларусите се стрелкаха над повърхността, търсейки раци.

Бързо стигна епицентъра на събитията. Проправи си път към игрището и веднага забеляза, че другите момичета са вперили погледи в двамата играчи вдясно. Нищо чудно. Момчетата — колкото нея или малко по-големи — бяха от сорта, който Кейла обикновено описваше като „захарче за очите“. Макар да не бяха неин тип, Рони се възхити на стройните им мускулести тела и плавните им движения.

Особено на по-високия с тъмнокестенява коса и плетената гривна на китката. Кейла определено би го набелязала — падаше си по високите. Блондинката с бански от другата страна на игрището, очевидно също си падаше по него. Рони забеляза веднага и нея, и приятелката й — елегантни, с правилни черти и с ослепително бели зъби, явно свикнали да са център на вниманието, а момчетата да им налитат като мухи на мед. Стояха встрани от тълпата и подскачаха предпазливо, вероятно за да не си развалят прическите. На челата им сякаш беше изписано: „Възхищавай се отдалеч, но не смей да приближаваш!“. Рони не ги познаваше, но веднага й станаха антипатични.

Насочи вниманието си отново към игрището. Красавците отбелязаха поредната точка. После още една. И още една. Не знаеше резултата, но те очевидно бяха по-добрият отбор. Рони мислено окуражаваше противниците им. Не защото винаги заемаше страната на по-слабите — макар наистина да беше така — а защото тези двамата й напомняха на разглезените момчета от частни училища, на които се натъкваше понякога в клубовете. Отрасналите в Ъпър Ийст Сайд галеници на съдбата до един си въобразяваха, че са нещо повече от останалите, понеже бащите им са мастити банкери. Бе наблюдавала достатъчно представители на така наречените привилегировани кръгове и веднага разпознаваше събратята им. Готова бе да се обзаложи на всичко, че тези двамата са част от местния „елит“. Подозренията й се потвърдиха, когато след отбелязването на поредната точка партньорът на кестенявото момче смигна на приятелката на блондинката — момиче със съвършен загар и съвършени форми — докато се подготвяше за начален удар. В този град избраниците на съдбата очевидно се познаваха добре.