Никълъс Спаркс: Последна песен

— Явно му е забавно — констатира Стив.

Ким пристъпи към прозореца.

— Очакваше пътуването с нетърпение — каза тя и след известно колебание добави: — Ти му липсваше.

— И той на мен.

— Знам — Ким отпи от чашата и се озърна наоколо. — Значи тук живееш… Има атмосфера.

— Ако под атмосфера намекваш, че си забелязала течащия покрив и липсата на климатик.

Ким се усмихна. Заловиха я на местопрестъплението.

— Знам, че не е нищо особено. Ала е тихо и се наслаждавам на изгрева.

— И от църквата ти позволиха да се нанесеш безплатно?

— Принадлежала е на Карсън Джонсън — кимна Стив. — Местен художник. Когато починал, я завещал на църквата. Пастор Харис ми разреши да остана, докато организират продажбата.

— Как се чувстваш отново у дома? Родителите ти живееха на няколко пресечки оттук, нали?

Всъщност на седем. Почти улучи.

— Не е зле — вдигна рамене Стив.

— Сега е доста оживено. Много се е променило, откакто идвах за последно тук.

— Всичко се променя — отвърна Стив. Облегна се на кухненския плот и кръстоса крака. — Кога е големият ден? За теб и Брайън?

— Стив…

— Няма проблем — вдигна ръка той. — Радвам се, че си открила човека.

Ким впери поглед в него, очевидно преценявайки дали да приеме думите му като чиста монета, или да търси задни мисли.

— През януари — отговори след малко. — И искам да знаеш, че с децата… Брайън не се опитва да обсеби ролята ти. Би ти допаднал.

— Несъмнено — отпи от чая Стив. После остави чашата на плота. — Как го приемат децата?

— Джона май го харесва, но той харесва всички.

— А Рони?

— Разбира се с него, колкото и с теб.

Той се засмя. После забеляза угриженото й изражение.

— Как всъщност е тя?

— Не знам — въздъхна Ким. — Наистина не знам. Преживява мрачна фаза. Не спазва вечерния час, отговаря едносрично, когато я питам. Успокоявам се с трудната възраст, помня как е… но… — Ким поклати глава. — Видя как е облечена, нали? И косата, и ужасният грим?

— Ммм…

— И?

— И по-зле може да бъде.

Ким отвори уста да отговори, ала замълча и Стив разбра, че е прав. През каквато и фаза да минава, колкото и да се страхува за нея Ким, Рони си оставаше Рони.

— Предполагам — отвърна най-сетне Ким и поклати глава. — Съгласна съм. Просто напоследък ми е много трудно с нея. Понякога е мила, както преди. С Джона например. Като куче и котка са, но през почивните дни не пропуска да го заведе в парка. А когато той имаше проблеми с математиката, му помагаше всяка вечер. Странно, понеже нейните изпити висят на косъм. Не съм ти казвала, но през февруари настоях да се яви на CAT. Не е отговорила на нито един въпрос. Представяш ли си?

Стив се засмя, ала Ким се намръщи.

— Не е смешно.

— Само донякъде.

— От три години не ти се е налагало да се оправяш с нея.

Той сдържа смеха.

— Права си. Съжалявам — протегна се отново към чашата. — Какво реши съдията за кражбата в магазина?

— Каквото ти казах по телефона — въздъхна Ким примирено. — Ако не си навлече нови неприятности, ще го изчисти от досието й. Ако опита пак обаче…

Ким замълча.

— Притесняваш ли се?

— Не е за пръв път. Затова се тревожа — отклони поглед Ким. — Призна как миналата година откраднала една гривна, а този път твърдеше, че купувала няколко неща от дрогерията, нямало как да ги държи и пъхнала червилото в джоба. Платила всичко останало. На видеозаписа изглежда така, сякаш наистина е забравила за червилото, но…

— Но не си сигурна.

Ким не отговори.

— Не е влязла в „Най-издирваните престъпници в Америка“ — поклати глава Стив. — Просто се е объркала. Винаги е била добро дете.

— Това не означава, че говори истината.

— Не означава и че лъже.

— Значи й вярваш?

По лицето й се изписа смесица от надежда и скептицизъм.

Стив се замисли отново над инцидента — поне дузина пъти го беше претеглял в ума си, след като Ким му разказа.

— Да — каза той. — Вярвам й.

— Защо?

— Защото е добро дете.

— Откъде знаеш? — настойчиво възкликна Ким. За пръв път в гласа й прозвучаха гневни нотки. — Виждал си я за последно, когато завърши основното училище.

Тя се извърна, кръстоса ръце и се загледа през прозореца.

— Защо не се върна? — горчиво попита тя. — Да преподаваш пак в Ню Йорк? Не беше нужно да пътуваш, да идваш тук… Трябваше да останеш част от живота им.

Думите й го жегнаха, ала разбираше, че е права. Не беше толкова просто обаче. И двамата бяха наясно с причините, макар да не биха признали.