Никълъс Спаркс - Последна песен

Майка й прочете съобщението, вдигна глава и срещна нейният поглед. Рони се поколеба, после въздъхна и подхвана историята, която и досега — дори от дистанцията на времето — й се струваше напълно несвързана.

Шест месеца по-рано

Рони седеше сгушена на предната седалка на колата и се питаше защо, за бога, майка й и баща и я мразят толкова.

Само така можеше да си обясни защо я принуждават да гостува на баща си в това забравено от Бога южно градче, вместо да се забавлява с приятелите си в Манхатън.

Не, грешка. Нямаше да гостува на баща си. Гостуването означава два-три дни, най-много седмица. Все някак се преживява. Ала до края на август? Цялото лято? Истинско заточение и през деветте часа пътуване, Рони се чувстваше като затворник, когото откарват в провинциален затвор. Не можеше да повярва, че майка й е решила да й причини такова нещо.

Потънала в скръбни мисли, не успя веднага да разпознае шестнадесетата Моцартова соната в ми мажор — беше я свирила в „Карнеги Хол“ преди четири години. Майка й явно я беше пуснала, преди тя да се разбуди. Лошо. Рони се протегна и изключи уредбата.

— Защо го спря? — намръщи се майка й. — Обичам да те слушам.

— Аз не обичам.

— Ако намаля звука?

— Престани, мамо. Не съм в настроение.

Рони се взря през прозореца. Прекрасно знаеше, че устните на майка й са оформили плътна бразда. Често се случваше напоследък. Сякаш бяха магнити.

— Май видях пеликан, като пресичахме моста към Райтсвил Бийч — с пресилена ведрост констатира майка й.

— Чудно! Защо не повикаш Ловеца на крокодили?

— Той умря — долетя гласът на Джона откъм задната седалка, примесен със звуците от електронната игра, към която досадният й десетгодишен брат бе направо пристрастен. — Не помниш ли? Тъжна работа.

— Помня, разбира се.

— Стори ми се, че си забравила.

— Е, не съм.

— Тогава защо говориш така?

Не си направи труда да му отговори. Брат й винаги държеше да има последната дума. Направо я подлудяваше.

— Успя ли да поспиш? — попита майка й.

— Музикалното ти оформление ме събуди. Много ти благодаря. Главата ми едва не излетя през стъклото.

Майка й не отлепи очи от шосето.

— Радвам се, че дрямката те е поосвежила.

Рони пльокна с дъвката. Майка й мразеше този звук. И именно затова тя го издаваше почти непрекъснато, докато се движеха по магистралата — според скромното й мнение най-скучното шосе на света. Освен ако не си страстен привърженик на мазни бургери, мръсни тоалетни и милиарди борове, които те приспиват с хипнотичната си монотонност.

Сподели впечатленията си в Делауеър, Мериленд и Вирджиния, но майка й не обърна внимание на коментарите. Тя се въздържаше да говори в колата — подмяташе само приятелски реплики, за да разведри обстановката. А и нали щяха да бъдат разделени доста време? Не беше добър шофьор — нищо чудно, понеже обикновено пътуваха или с метрото, или с таксита. В апартамента обаче далеч не беше мълчалива… Е, това беше друга история. У дома крещеше на воля, та на домакина му се наложи на два пъти да идва да въдворява ред. Майка й навярно си въобразяваше, че с колкото по-висок глас обсъжда приятелите на Рони, оценките и вечерния й час, о, да не забравяме и Инцидента — най-вече Инцидента — толкова по-голяма е вероятността Рони да се вслуша.

Е, не беше най-лошата майка на света. Наистина. И когато беше във великодушно настроение, Рони признаваше, че е що-годе поносима — доколкото е възможно за една майка. Просто живееше в някакъв пашкул извън времето, в който децата никога не порастват. За стотен път Рони си пожела да се беше родила през май, а не през август. Тогава щеше да е навършила осемнадесет и майка й нямаше да може да й заповядва. Щеше да бъде достатъчно голяма да решава самостоятелно. А пътуването насам далеч не бе в списъка с желани начинания.

Уви, беше родена през август и все още нямаше думата. Понеже бе едва на седемнадесет. Какви ли не номера е способен да изиграе календарът! И сърцераздирателните молби, и яростните възражения и викове се оказаха безсилни да променят плановете за лятото. Рони и Джона щяха да прекарат ваканцията при баща си и толкова. Не се приемат никакви „ако“ и „но“. Така се изразяваше майка й. Рони намрази до дъното на душата си тези думи.

След моста летният трафик забави движението до пълзене. Между къщите Рони зърна океана. Ура! Да бе…

— Пак ще попитам защо ни причиняваш това? — изхленчи тя.