Никълъс Спаркс: Последна песен

— Ще отидем ли? След като вечеряме заедно?

— Попитай баща си.

— А после може да си запалим лагерен огън — вметна Рони. — Като голямо, щастливо семейство.

Този път никой не й обърна внимание.

— Дали има и гондола? — поинтересува се Джона.

— Сигурно. И ако баща ти не иска да се качи с теб, сестра ти ще ти прави компания.

— Великолепно!

Рони потъна в седалката. Има си хас майка й да не й измисли забавление. Ама че отчаяние!

Стив Милър удряше трескаво по клавишите. Децата му щяха да пристигнат всеки момент.

Пианото беше в малка ниша в тясната дневна на бунгалото до брега, което сега наричаше дом. Зад него бяха подредени предметите, които представляваха личната му история. Не бяха много. Ако не броим пианото, Ким беше побрала вещите му в един-единствен кашон. После му отне по-малко от половин час да ги подреди — снимка от детинство с баща му и майка му, друга — пред пианото като юноша. Окачи ги между двете си дипломи — от „Чапъл Хил“ и от Бостънския университет. Под тях висеше грамота от „Джулиард“, където бе преподавал петнадесет години. До прозореца бяха трите програми в рамка от дните му на концертиращ пианист. Централно място заемаха половин дузина снимки на Рони и Джона — някои по стената, други — върху пианото. Погледнеше ли ги, се сещаше, че въпреки най-добрите му намерения, нищо не потръгна така, както очакваше.

Късното следобедно слънце, промъкващо се на ивици през прозорците, нажежаваше въздуха и Стив усещаше как капки пот започват да се стичат по челото му. За щастие болката в стомаха беше понамаляла. Знаеше обаче, че неизбежно ще се върне. Стомахът му беше слабото място. Още на двадесет му откриха язва. На тридесет го оперираха от апандисит, когато Ким беше бременна с Джона. Гълташе обезболяващи като бонбони; знаеше, че трябва да внимава с храненето и да спортува повече, но се съмняваше доколко ще е от полза. Проблемите със стомаха му бяха наследство от родителите.

Смъртта на баща му преди шест години го промени. След погребението го заизмъчва чувството, че започва обратно броене. И си беше точно така. Преди пет години напусна „Джулиард“ и реши да си опита късмета като концертиращ музикант. Преди три години с Ким се разведоха. След по-малко от дванадесет месеца предложенията за турнета започнаха да намаляват, докато секнаха напълно. Преди година се премести тук — в града, в който беше отрасъл и не смяташе, че ще види отново. Сега щеше да прекара лятото с децата си и макар да се мъчеше да си представи какво ще му донесе есента, когато Рони и Джона се върнат в Ню Йорк, знаеше само, че листата на дърветата ще пожълтеят, после ще почервенеят, а дъхът му сутрин ще се вие на бели облачета пред устата. Отдавна се беше отказал да предвижда бъдещето.

Това не го притесняваше. Убедил се беше в безсмислието на плановете. Да не говорим, че трудно разбираше и миналото. Напоследък беше уверен само в едно — че е обикновен човек в свят, който харесва необикновеното, и тази мисъл му вдъхваше смътно разочарование от начина, по който се беше стекъл животът му. Но какво би могъл да направи? За разлика от Ким, която беше общителна и ведра, той бе сдържан и предпочиташе да не изпъква. Имаше известна композиторска и изпълнителска дарба, но му липсваше магнетизъм, артистичност или каквото там прави музикантите известни. Понякога той самият беше склонен да приеме, че е по-скоро страничен наблюдател, а не участник на сцената на живота, а в моменти на болезнена честност си признаваше, че се е провалил във всичко важно. Беше на четиридесет и осем. Бракът му се бе разпаднал, дъщеря му го отбягваше, а синът му растеше без него. Замислеше ли се за миналото, разбираше, че вината е изцяло негова. Най-много обаче го терзаеше едно — дали човек като него все пак би могъл да долови присъствието на Бог?

Преди десет години не би могъл и да си представи, че ще го измъчва подобен въпрос. Не, дори преди две. Ала средната възраст сякаш го бе направила съзерцателен като огледало. Навремето си мислеше, че отговорът се крие в музиката, която създава, но сега подозираше, че е грешал. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно му ставаше, че за него музиката е била по-скоро средство да избяга от реалността, отколкото да заживее по-дълбоко в нея. Несъмнено творбите на Чайковски го бяха завладявали страстно и бяха пречиствали духа му, несъмнено бе усещал удовлетворение, пишейки собствените си сонати, но сега беше сигурен, че вглъбяването в музиката не произтичаше от желание да намери Бог, а от егоистичен стремеж да избяга.