Никълъс Спаркс - Последна песен

— Разбирам — прекъсна го Рони. — И все пак… — примигна учудено. — Спестил си всичко?

— Че какво да ги правя? Мама и татко ми купуват всичко необходимо. Само трябва да постоянствам с молбите. Лесно е. Стига да му хванеш цаката. При мама минава с плач, татко иска да му обясня защо го заслужавам.

Рони се усмихна. Брат й — изнудвач и изпечен психолог. Удивително!

— Но не ми трябват. И Уил ми харесва. С него си щастлива.

„Да — помисли си Рони, — вярно е“.

— Ти си много мил брат.

— Знам. И ще ти ги дам всичките. При едно условие.

„Аха“, рече си тя.

— Да?

— Да не ме мъкнеш по магазините с теб. Отегчително е.

Рони размисли и прие бързо:

— Дадено!

Погледна се в огледалото и едва се разпозна. Беше сутринта преди сватбата. През последните четири дни бе изпробвала почти всяка прилична рокля в магазините в града. Влезе и излезе от стотици чифтове обувки. После прекара сума време във фризьорския салон.

Отне й почти час да си накъдри и оформи косата със сешоара, както й бе показало момичето в салона. Рони беше поискала съвет и за грима и стриктно спази препоръките. Роклята — нямаше богат избор, макар да посети много магазини — беше черна, с дълбоко изрязано деколте и пайети. Не беше й хрумвало дори, че някога ще облече подобна рокля. Предната вечер беше оформила и лакирала старателно ноктите си.

„Не те познавам — каза тя на отражението си, оглеждайки се от всички страни. — Никога не сме се виждали“. Пооправи внимателно роклята. Отбеляза, че наистина изглежда добре. Усмихна се. Несъмнено достатъчно добре за сватбата.

Надяна обувките на път към вратата и тръгна към дневната. Баща й отново четеше Библията, а Джона както обикновено гледаше анимационни филмчета. И двамата вдигнаха глави и дружно примигнаха изненадано.

— Мътните да го вземат! — възкликна Джона.

Баща й го изгледа неодобрително.

— Не бива да говориш така.

— Как? — попита момчето.

— Знаеш какво имам предвид.

— Съжалявам, татко — разкая се Джона и опита да се поправи. — Исках да кажа „по дяволите“.

Рони и Стив се засмяха, а той ги изгледа учудено.

— Какво?

— Нищо — отвърна баща им.

Джона стана и пристъпи да я огледа отблизо.

— Какво стана с пурпурния ти кичур? — попита той. — Изчезнал е.

Рони раздруса къдриците.

— Временно — отвърна тя. — Добре ли е така?

Джона изпревари баща си.

— Станала си нормална. Но не приличаш на сестра ми.

— Изглеждаш чудесно — намеси се бързо Стив.

Рони въздъхна облекчено.

— Хубава ли е роклята?

— Прекрасна — отговори баща й.

— А обувките? Отиват ли на роклята?

— Съвсем подходящи са.

— С грима и ноктите се опитах да се справя сама…

Баща й я прекъсна и поклати глава.

— Не съм те виждал по-красива — каза той. — Всъщност чудя се дали на света има по-красиво момиче.

За стотен път повтаряше все същото.

— Татко…

— Той говори честно — намеси се Джона. — Изглеждаш чудесно. Наистина. Едва те познах.

Рони му се намръщи престорено.

— Твърдиш значи, че иначе не ме харесваш? — порица го на шега.

Той вдигна рамене.

— Само откачалките харесват червени кичури.

Всички се разсмяха. Рони забеляза възхитената усмивка на баща си.

— Нямам думи — заключи той.

Половин час по-късно влязоха през портите пред имението на семейство Блекли. Сърцето й биеше до пръсване. Преди минути подминаха шпалир от полицаи от пътното управление, които проверяваха личните карти на гостите, а сега ги спряха мъже в костюми, за да им паркират колата. Баща й се опита да обясни дружелюбно, че само ще я остави, ала тримата служители с мъка проумяха факта, че гостенката на сватбата не притежава собствена кола.

Рони се огледа наоколо.

Мястото изглеждаше като от филмова лента. Навсякъде грееха цветя, живият плет бе оформен съвършено, дори тухлената стена около имението беше прясно боядисана.

Когато най-сетне се добраха до центъра на събитията, баща й се взря в къщата, която отблизо изглеждаше още по-масивна. Накрая се обърна към нея. Не беше свикнала да го вижда смаян, но този път долови ясно изненадата в гласа му.

— Тук ли живее Уил?

— Да — отвърна Рони.

Предположи какво ще каже — че къщата е огромна, че е нямал представа колко богато е семейството му. Ще я попита дали смята, че мястото й е тук. Той обаче й се усмихна без капчица предубеждение.

— Какво прекрасно място. Тъкмо за сватба!

После внимателно потегли, за щастие, без да привлича внимание към старото возило. Колата бе всъщност на пастор Харис — древна ъгловата „Тойота“, изглеждаща старомодна навярно още при слизането от поточната линия през 1990. Но се движеше и в момента това беше достатъчно. Краката вече я боляха. Не можеше да си представи как някои жени носят токчета всеки ден. Дори когато седеше, й се струваха като инструменти за мъчение. Трябваше да си сложи лепенки на пръстите. А роклята очевидно не бе предвидена да се носи в седнало положение. Впиваше се в ребрата и спираше дъха й. Но пък може би дишаше на пресекулки от напрежение?