Никълъс Спаркс - Последна песен

— Смятах, че си разбрала… Изглеждаш по-умна от тези наоколо. Предположих…

— Трябва да вървя — обяви Рони по-спокойно, отколкото се чувстваше. Усети как краката й потреперват, когато се изправи. Уил явно забеляза, че става, обърна се към нея и й се усмихна…

„Като най-чаровното момче на света.“

Тя извърна гневно очи — ядосваше му се, но още повече се ядосваше на себе си, задето се е проявила като пълна глупачка. Искаше само да си тръгне. Колкото се може по-бързо.

В спалнята Рони метна куфара върху леглото и започна да хвърля дрехите си в него. Вратата се отвори и на прага застана баща й. Тя се поколеба, но след секунда тръгна към гардероба и грабна още дрехи.

— Тежък ден? — попита баща й с мек глас и продължи, без да чака отговор. — Бях в работилницата с Джона и видях, че си идваш. Изглеждаш вбесена.

— Не ми се обсъжда.

Баща й остана на прага.

— Къде отиваш?

Рони пое разярено въздух и продължи да си събира багажа.

— Заминавам си. Обаждам се на мама и се прибирам.

— Толкова ли е зле?

Тя се обърна към него.

— Моля те, не ме принуждавай да остана. Не ми харесва тук. Не харесвам хората. Не съм за тук. Чуждо ми е. Искам да се върна у дома.

Баща й замълча, но по лицето му ясно се изписа разочарование.

— Съжалявам — добави Рони. — Не е заради теб. Ще си говорим, когато ми се обаждаш. И ще се виждаме, когато идваш в Ню Йорк. Нали?

Той продължи да я наблюдава мълчаливо. Тя се почувства още по-зле. Огледа съдържанието на куфара и прибави последните си вещи.

— Не съм сигурен, че мога да ти разреша да си отидеш.

Очакваше го. Окуражи се мислено.

— Татко…

Той вдигна ръце.

— Не е заради това, което си мислиш. Ако можех, щях да те пусна. Веднага щях да се обадя на майка ти. Но случката в музикалния магазин…

„С Блейз — каза си тя. — И арестът“.

Раменете й се отпуснаха. В гнева си беше забравила откраднатите дискове.

Естествено, че е забравила. Нали не ги беше откраднала! Силите внезапно я напуснаха, тя се обърна и се строполи върху леглото. Колко нечестно! Напълно несправедливо!

Баща й още стоеше на прага.

— Ще се обадя на Пийт — полицай Джонсън — да го питам. Но може да не успея да се свържа с него до утре, а не искам да се забъркваш в нови неприятности. Ако той каже, че няма проблем и ти все още искаш да си вървиш, няма да те спирам.

— Обещаваш ли?

— Да. Въпреки че предпочитам да останеш.

Рони кимна и стисна устни.

— Нали ще идваш да ме виждаш в Ню Йорк?

— Ако мога.

— Какво означава това?

Преди баща й да успее да отговори, някой почука на вратата — силно и настойчиво. Стив погледна през рамо.

— Май е момчето, с което излезе днес — Рони се зачуди откъде знае и прочел изражението й, баща й добави: — Видях го да върви насам, когато влизах в къщата. Искаш ли аз да отворя?

„Не му се сърди. Просто си е такъв. Природа.“

— Не — отвърна Рони. — Ще се справя.

Баща й се усмихна и за миг й се стори, че за един ден се е състарил. Сякаш молбата й да замине го беше прекършила.

Въпреки всичко мястото й не беше тук. Този град беше негов, не неин.

Хлопането се повтори.

— Татко?

— Да?

— Благодаря — каза тя. — Знам, че искаш да остана, но не мога.

— Няма нищо, скъпа — той се усмихна, но думите прозвучаха тъжно. — Разбирам те.

Рони дръпна един конец от джинсите си и се изправи. Когато стигна прага на стаята, той положи длан върху гърба й. Тя спря, после поизправи рамене и решително се отправи към входната врата. Отвори я със замах и свитата ръка на Уил замръзна във въздуха. Изглеждаше изненадан да я види.

Рони го погледна и се почуди как е могла толкова глупаво да му се довери. Защо не послуша инстинкта си?

— Здрасти… — рече той и свали ръка. — Тук си значи. За момент си помислих…

Рони захлопна вратата, ала тропането тутакси проехтя отново.

— Хайде, Рони! — умолително възкликна Уил. — Искам само да разбера какво стана. Защо си тръгна?

— Върви си! — викна му тя.

— Къде сгреших?

Тя отвори вратата.

— Няма да играя по твоите правила!

— Какви правила? Какво говориш?

— Не съм глупачка. И не искам да разговарям с теб.

Рони затръшна отново вратата. Уил задумка.

— Няма да си тръгна, преди да поговорим!

Баща й приближи.

— Смут в рая?

— Не е никакъв рай.

— Така изглеждаше — каза той, после предложи отново — Да се погрижа ли аз?

Хлопането проехтя отново.

— Скоро ще се откаже. Най-добре да не му обръщаме внимание.

След кратък размисъл той сякаш се съгласи с нея и махна към кухнята.