Никълъс Спаркс - Последна песен

Вечерта, когато той отново се замята в неспокоен сън, тя извади пак листовете и работи дълго след полунощ. На сутринта се събуди нетърпелива да му покаже докъде е стигнала. Но щом влезе в стаята му, го свари да лежи неподвижно. Ужаси се, че почти не долавя диханието му.

Със свито сърце повика линейка и олюлявайки се, тръгна пак към спалнята. „Не съм готова — мислеше си, — не съм му показала песента“. Трябваше й още време. Още ден. Ала с разтреперани ръце отвори най-горното чекмедже на скрина му и извади найлоновия плик.

В болничното легло Стив изглеждаше съвсем дребен. Лицето му се беше сгърчило, а кожата бе неестествено посивяла. Дишаше плитко и бързо като бебе. Рони затвори очи. Не искаше да е тук. Предпочиташе да е навсякъде другаде, само не тук.

— Не още, татко — прошепна тя. — Дай ми още малко време.

През болничния прозорец виждаше облачното стоманено небе. Листата на дърветата бяха опадали и голите им клони напомняха възправени нагоре кости. Студеният и застинал въздух вещаеше буря.

Пликът лежеше върху нощното шкафче. Въпреки дадената дума още не беше го предала на лекаря. Щеше да го покаже едва когато се увери, че баща й няма да се събуди и няма да могат да се сбогуват. Щеше да почака, докато не разбере, че вече е безсилна да стори каквото и да било за него.

Молеше се горещо за чудо — за мъничко чудо. И Бог сякаш я чу. Чудото стана след двадесет минути.

Цяла сутрин бе седяла край леглото му. Дотолкова свикна с тихото му дишане и ритмичното пиукане на монитора, че и най-малката промяна й прозвучаваше като сирена. Вдигна поглед и видя как пръстите му трепват и той отваря очи. Примижа на светлината на флуоресцентните лампи и Рони инстинктивно се протегна към ръката му.

— Татко?

Въпреки всичко я обзе надежда, представи си го как бавно се изправя.

Ала той не стана. Сякаш дори не я чу. Едва извърна глава към нея и в очите му Рони различи мрак, невиждан досега. Той примигна и въздъхна.

— Здравей, скъпа — прошепна прегракнало.

Заради събраната в дробовете му течност звучеше като удавник. Тя се насили да се усмихне.

— Как си?

— Не много добре — млъкна, сякаш да събере сили. — Къде съм?

— В болницата. Доведох те сутринта. Помня за декларацията, но…

Стив примигна отново и Рони си помисли, че никога вече няма да отвори очи. Но накрая той все пак вдигна клепачи.

— Няма проблем — промълви. Прошката сви сърцето й. — Разбирам.

— Не ми се сърди, моля те.

— Няма.

Тя го целуна по бузата и се опита да прегърне смалената фигура. Усети как пръстите му се впиват в гърба й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Не — призна Рони, усещайки как сълзи започват да се стичат по страните й. — Никак не съм добре.

— Съжалявам — отрони той.

— Не, не бива — каза тя, опитвайки се да запази самообладание. — Аз трябва да съжалявам. Защото спрях да ти говоря. Толкова ми се иска да върна времето назад!

По лицето на баща й се изписа призрачна усмивка.

— Казвал ли съм ти, че си много красива?

— Да — подсмръкна Рони. — Казвал си ми.

— Е, този път наистина го мисля.

Тя се засмя безпомощно през сълзи.

— Благодаря — отвърна, приведе се и го целуна по ръката.

— Помниш ли, като беше малка? — изненадващо сериозно попита той. — По цели часове ме гледаше как свиря на пианото. Веднъж те заварих да свириш мелодия, която беше чувала от мен. Беше само на четири. Ти си много талантлива.

— Помня — каза Рони.

— Искам да запомниш нещо — учудващо силно стисна ръката й Стив. — Независимо от постиженията си, ти винаги си била по-важна за мен от музиката… не го забравяй.

— Вярвам ти — кимна Рони. — И аз те обичам, татко.

Той пое дълбоко дъх, без да отлепя очи от нейните.

— Тогава ме заведи у дома.

Думите я поразиха с неизбежната си прямота. Тя погледна плика, разбрала какво иска баща й и какво очаква да чуе. В този момент си припомни петте изминали месеца. През съзнанието й една след друга се заизнизваха картини. Накрая лентата спря в онзи ден, когато го видя пред пианото в църквата под празното място, където щяха да поставят прозореца.

И тогава прозря какво й е нашепвало сърцето.

— Добре — отвърна тя. — Ще те заведа у дома. Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

Баща й преглътна. С последни сили прошепна:

— Не съм сигурен дали ще мога.

Рони се усмихна и посегна към плика.

— Дори заради мен?

Пастор Харис й даде колата си и тя подкара бързо. Обади се пътьом от мобилния телефон. Обясни накратко какво става и от какво се нуждае. Галадриел прие на мига. Рони караше, сякаш животът на баща й зависеше от това, и профучаваше на жълто през кръстовищата.