Никълъс Спаркс - Последна песен

— Значи Маркъс го е направил? — едва промълви Рони.

Блейз кимна.

— И други пожари е подпалвал. Поне така мисля — винаги е обожавал огъня. Разбирах, че е луд, но… — Блейз млъкна, усещайки, че се повтаря. Поизправи рамене и продължи: — Както и да е… съгласих се да свидетелствам срещу него.

Рони се облегна назад. Едва си поемаше дъх. Спомни си какво наговори на Уил, внезапно осъзнала, че ако той беше постъпил както го съветваше тя, Скот щеше да пострада за нищо. Призля й.

— Съжалявам за всичко — продължи Блейз. — Наистина съжалявам — за пръв път гласът й пресекна. — Но ти си страхотен човек, Рони. Честна си, държа се мило с мен, макар да не заслужавах — от едното й око потече ручейче и тя бързо го избърса. — Никога няма да забравя как ми предложи подслон въпреки всичко, което ти причиних. Почувствах се толкова… засрамена. И благодарна. Че някой все пак е загрижен за мен.

Блейз млъкна и се опита да се овладее. Възпря сълзите, пое дъх и погледна решително Рони.

— И ако нещо ти потрябва — каквото и да е — извикай ме. Всичко ще зарежа. Знам, че не мога да изкупя стореното, но някак си усещам, че ти ме спаси. Толкова несправедливо е, че баща ти е болен… готова съм на всичко да ти помогна.

Рони кимна.

— И последно — додаде Блейз. — Отсега нататък ме наричай Галадриел. Не мога да понасям името Блейз.

— Дадено, Галадриел — усмихна се Рони.

Както бе обещала Блейз, адвокатът на Рони се обади същия следобед да я информира, че обвинението в кражба е оттеглено.

След като баща й заспа, тя пусна канала с местните новини. Не беше сигурна дали ще съобщят за пожара, но точно преди прогнозата обявиха накратко, че „разследващите са арестували нов заподозрян за пожара в местната църква миналата година“. Показаха неясна снимка на Маркъс и заизреждаха предишните му провинения. Рони изключи телевизора. Студените му, безчувствени очи все още я плашеха.

Замисли се как Уил е прикривал Скот за провинение, което се оказа, че изобщо не е извършвал. „Нима е толкова ужасно — питаше се, — че предаността към приятеля му е заглушила съвестта му? Особено в светлината на последвалите събития“. Рони вече не беше сигурна в нищо. Беше преценила погрешно баща си, Блейз, майка си. Дори Уил. Животът се оказа толкова по-сложен, отколкото си бе въобразявала като мрачен тийнейджър в Ню Йорк.

Поклати глава и тръгна да изключи лампите в къщата. Онзи живот — върволица от купони, гимназиални клюки и свади с майка й — сякаш беше друг свят, съществуване, което бе зърнала само насън. Днес единствено разходките край брега с баща й, ритмичният порив на океанските вълни и мирисът на приближаващата зима изпълваха дните й.

И плодовете на Светия Дух — обич, радост, търпение, добрина, вярност, нежност и самообладание.

Хелоуин дойде и си отиде. Силите напускаха баща й с всеки изминал ден.

Спряха да се разхождат край брега, а сутрин, когато му оправяше леглото, Рони забелязваше стотици косъмчета по възглавницата. Болестта очевидно напредваше и тя премести матрака си в неговата стая, за да му помага, когато се наложи, и за да бъде до него колкото е възможно по-дълго.

Стив вземаше най-големите дози болкоуспокояващи, които организмът му можеше да понесе, но и те сякаш не бяха достатъчни. През нощта я будеха болезнените му стонове. Държеше лекарствата до леглото му и щом отвореше очи, той веднага се протягаше към тях. Сутрин Рони присядаше до него и го прегръщаше, докато медикаментите подействат и ръцете и краката му спрат да треперят конвулсивно.

Страничните ефекти обаче си казваха думата. Стив се олюляваше и Рони го подкрепяше дори когато се налагаше само да прекоси стаята — едвам го удържаше, въпреки че беше отслабнал много. Макар никога да не се оплакваше, в очите му се четеше разочарование от собственото му безсилие — сякаш то бе предателство спрямо нея.

Спеше по седемнадесет часа и Рони прекарваше дните самотно, четейки и препрочитайки писмата, които й беше писал. Още не бе разгърнала последното — идеята я плашеше — ала понякога го вземаше в ръце, опитвайки се да събере сили да го прочете.

Често се обаждаше у дома — или когато Джона се прибираше от училище, или след като са се навечеряли. Брат й звучеше примирено и Рони се чувстваше виновна, че му спестява истината за баща им. Но не биваше да го товари. Забелязваше, че и Стив се старае да разговаря с него, без да издава обзелата го слабост. После постояваше на стола пред телефона, изтощен до краен предел от усилието. Рони го наблюдаваше мълчаливо и мисълта, че може да направи още нещо за него, не й даваше мира. Само че не знаеше какво.