После подкараха към Саутпорт и вечеряха в едно от ресторантчетата с изглед към пристанището. Личеше си, че баща й вече е изморен, но храната бе вкусна, а накрая си разделиха за десерт един шоколадов кейк.
Прекараха чудесен, незабравим ден. Ала когато баща й си легна, Рони седна в дневната и за пореден път се замисли, че трябва да направи нещо повече за него.
Следващата седмица — третата от септември — Рони забеляза, че баща й е по-зле. Събуждаше се късно сутрин, подремваше и следобед. Следобед спеше все по-дълго, а вечер си лягаше все по-рано. Докато разчистваше кухнята поради липса на по-интересно занимание, Рони пресметна, че Стив спи по половин денонощие.
После положението започна още по-бързо да се влошава. Всеки ден баща й се задържаше все по-дълго в леглото. И ядеше все по-малко. Само разбъркваше храната в чинията, преструвайки се, че се яде. Когато изхвърляше оставеното, тя разбираше, че е хапнал само залък-два. От ден на ден слабееше и Рони имаше чувството, че се топи с всяка секунда. Понякога я ужасяваше мисълта, че накрая ще изчезне съвсем.
Септември отмина. Сутрин източните планински ветрове задържаха соления морски въздух в залива. Все още беше топло, в разгара на бурите, но този път ураганите пощадиха крайбрежието на Северна Каролина.
Предишния ден баща й спа четиринадесет часа. Рони знаеше, че това не зависи от него и тялото го предава, но се измъчваше, че проспива малкото им останали мигове. Когато беше буден, все по-често мълчеше, четеше Библията или крачеше тихо до нея.
Рони често си спомняше Уил. Още носеше платнената гривна, която й бе подарил. Прокарваше пръст по грапавата повърхност и се питаше какви лекции посещава, с кого се разхожда по зелените морави пред колежа… До кого ли седи на обяд в кафенето и дали си мисли за нея, когато се готви да излиза в петък или събота вечер? В най-отчаяните мигове си казваше, че навярно вече е срещнал друга.
— Искаш ли да го обсъдим? — попита един ден баща й, докато се разхождаха край брега.
Вървяха към църквата. Ремонтът течеше с пълна пара. Бригадата бе многобройна — електротехници, дърводелци, бояджии се трудеха неуморно. На строителната площадка имаше поне четиридесет камиона, а из сградата непрестанно сновяха работници.
— Кое? — предпазливо попита Рони.
— Уил — отвърна баща й. — И защо скъсахте.
— Откъде знаеш? — удивено възкликна тя.
— Понеже през последните седмици го споменаваш само мимоходом — вдигна рамене Стив. — И не говорите по телефона. Ясно е какво е станало.
— Сложно е за обяснение — неохотно каза тя.
Повървяха известно време мълчаливо. След малко той се обади отново:
— Ако това те интересува, според мен той е изключителен млад мъж.
Рони го хвана под ръка.
— Да, интересува ме. И аз мислех така.
Стигнаха църквата. Наоколо кръжаха работници, понесли греди и тенекии с боя. Както винаги очите на Рони се спряха върху празното място под камбанарията. Прозорецът още не беше поставен — първо трябваше да довършат сградата, за да не се счупят крехките стъкла. Татко й обаче обичаше да идват тук. Радваше се, че ремонтът е подновен, но не само заради прозореца. Често споменаваше колко важна е църквата за пастор Харис и колко му липсват литургиите в храма, който открай време смяташе за свой дом.
Неизменно сварваха пастора край строежа и той идваше при тях на плажа да си поприказват. Рони се огледа и го забеляза на покрития с чакъл паркинг. Разговаряше с някого и жестикулираше оживено към сградата. Дори отдалеч личеше, че е усмихнат.
Канеше се да му помаха, но внезапно позна събеседника на пастора. Сепна се. За последен път се видяха в нощта на сватбата — тогава той дори не се сбогува с нея. Може би Том Блекли е минавал оттук и е поспрял да поговори с пастора. Може би просто се е поинтересувал как върви строежът.
През следващите дни Рони се оглеждаше за Том Блекли, когато идваха тук, но повече не го видя. Призна си, че отчасти изпитва облекчение, задето пътищата им не се пресичат.
* * *
Разхождаха се до църквата, после баща й подремваше следобед, а вечерите обикновено посвещаваха на книгите. Рони дочете „Анна Каренина“ — четири месеца след като я започна. Взе си „Доктор Живаго“ от библиотеката. Руските писатели й допадаха — навярно заради епичните сюжети, заради трагичните истории и обречените любови, разгръщащи се на фона на грандиозни събития, толкова различни от ежедневието.
Баща й все така се вглъбяваше в Библията. От време на време по нейна молба прочиташе на глас някой пасаж или стих. Понякога кратки, понякога — дълги, повечето осветляваха значението на вярата. Не разбираше защо, но й се струваше, че когато ги четеше на глас, баща й долавяше нови нюанси и смисли.
Читать дальше