Никълъс Спаркс - Последна песен

От всичко.

През последните седмици се молеше непрекъснато. Или поне така го определяше навремето пастор Харис. Не долепяше длани и не свеждаше глава, не молеше да оздравее. Споделяше с Бог загрижеността за децата си.

Навярно всички родители се измъчваха от подобни притеснения. Децата му бяха още малки, тепърва навлизаха в живота и той се питаше какво ще стане с тях. Не искаше нищо особено — питаше Бог дали ще бъдат щастливи, дали ще останат в Ню Йорк, ще се оженят ли, ще имат ли деца… Най-главното — ни повече, ни по-малко, но едва сега разбра какво имаше предвид пастор Харис, когато му разказа, че върви и разговаря с Бог.

За разлика от пастора обаче сърцето на Стив все още оставаше глухо за отговорите и не усещаше присъствието Му, а не разполагаше с много време.

Погледна часовника. Самолетът на Ким отлиташе след по-малко от три часа. От болницата с Джона щяха да тръгнат направо за летището. Тръпки го побиха от тази мисъл.

След малко ще прегърне сина си за последно. Днес ще се сбогуват завинаги. Джона влетя в стаята, облян в сълзи, и хукна към леглото. Стив само успя да разтвори ръце, за да го поеме в обятията си. Крехките раменца на детето трепереха и той усети как сърцето му изгаря от мъка. Съсредоточи се върху сина си, опитвайки се да запомни усещането.

Стив обичаше децата си повече от всичко на света. Разбираше, че Джона се нуждае от него, и за кой ли път го порази мисълта, че се проваля като баща.

Момчето продължаваше да плаче неутешимо. Стив го притисна. Не искаше да го пуска. Рони и Ким стояха на прага.

— Настояват да се прибера, татко — прошепна Джона. — Казах им, че мога да остана при теб, но не ме слушат. Ще бъда добър, татко. Обещавам да съм послушен. Ще си лягам, когато поискаш, ще си чистя стаята и няма да ям бисквитки без разрешение. Помоли ги да остана. Ще бъда добър!

— Знам — отрони Стив. — Винаги си бил добър.

— Тогава й кажи, татко! Кажи й, че искаш да остана! Моля те! Моля те!

— Искам да останеш — отвърна Стив, обзет от жал и за себе си, и за сина си. — Искам го повече от всичко на света, но мама има нужда от теб. Липсваш й.

Последната надежда на Джона угасна и той се разплака отново.

— Никога повече няма да те видя… не е честно! Не е честно!

Стив се бореше да проговори въпреки буцата, заседнала в гърлото му.

— Хей… Искам да ме изслушаш. Може ли?

Джона се насили да вдигне поглед. Въпреки всички усилия на волята Стив усети, че гласът му пресеква. Едва се сдържаше да не се разхлипа пред сина си.

— Искам да знаеш, че си най-добрият син на света. Винаги съм се гордял с теб. Сигурен съм, че ще пораснеш и ще вършиш чудесни неща. Много, много те обичам.

— И аз те обичам, татко. И много ще ми липсваш.

С ъгълчето на окото Стив виждаше как по лицата на Ким и Рони се стичат сълзи.

— И ти ще ми липсваш. Но аз винаги ще те наглеждам. Обещавам. Помниш ли прозореца, който направихме заедно?

Джона кимна с трепереща брадичка.

— Наричам го „Божествена светлина“, защото ми напомня за небесата. Винаги когато слънцето надникне през прозореца… през който и да е прозорец, ще усещаш, че съм при теб. Ще се спускам при теб с лъчите, струящи през прозореца.

Джона кимна, но не понечи да избърше сълзите си. Стив го задържа в обятията си, копнеейки с цялото си сърце да може да промени нещо.

Рони излезе да изпрати брат си и майка си и да поговори с Ким насаме, преди да тръгне. Искаше да я помоли да направи нещо веднага щом пристигнат в Ню Йорк. После се върна в болницата и седна до баща си, докато заспи. Смълчана се взира дълго през прозореца. Ръка за ръка двамата наблюдаваха безмълвно как облаците се реят в небето отвъд прозореца.

Искаше й се да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Сбогуването на баща й с Джона я разтърси и изцеди всичките й сили. Не искаше да си представя как брат й влиза в апартамента им или в самолета. Не искаше да се пита дали още плаче.

Закрачи по тротоара пред болницата, а мислите й кръжаха надалеч. Едва не го подмина, когато го чу да прочиства гърло. Седеше на пейката и въпреки жегата носеше обичайната риза с дълъг ръкав.

— Здравей, Рони — каза пастор Харис.

— О… здравей.

— Надявах се да поговоря с баща ти.

— Спи — отвърна тя. — Но можеш да се качиш, ако искаш.

Той почука по бастуна си, печелейки време.

— Съжалявам, че трябва да преживееш това, Рони.

Тя кимна. Дори този най-обикновен разговор й струваше неимоверни усилия.

Някак си усети, че й той се чувства така.