Никълъс Спаркс - Последна песен

Със свободната си ръка баща й оправи една гънка на чаршафа.

— Защо настояваш толкова?

— Защото искам да знам дали пианото ти е помагало да мислиш за други неща.

Още щом го изрече, разбра, че е права.

— Видях те онази вечер в църквата, когато се закашля… А Джона ми каза, че всеки ден си се отбивал там, след като докарали пианото.

— Скъпа…

— Веднъж спомена, че благодарение на него се чувстваш по-добре.

Баща й кимна. Разбираше какво ще последва и не искаше да си признава. Но тя беше решена да узнае.

— Имаше предвид, че не усещаш толкова силно болката? И моля те, кажи ми истината. Ще разбера, ако излъжеш.

Този път нямаше да се остави да я отклони от темата. Той затвори очи, после срещна погледа й.

— Да.

— Но въпреки това загради пианото със стена?

— Да — повтори баща й.

Рони усети как хладнокръвието й се изпарява. Брадичката й затрепери и тя склони глава върху гърдите на баща си.

Той я прегърна.

— Не плачи — каза. — Моля те, недей…

Но тя не успя да се овладее. Споменът как се е държала и какво го е принудила да изтърпи, изцеди и последните й капчици сили.

— О, татко…

— Не, миличка… не плачи. Тогава не бях толкова зле. Мислех, че ще се оправя. И донякъде успях. Едва през последната седмица…

Той докосна нежно брадичката й, Рони вдигна глава и срещна очите му, но веднага отклони поглед със свито сърце.

— Справях се — повтори той и тя разбра, че не я лъже. — Честна дума. Болеше, но не мислех само за болката. Отпъждах я и по други начини. Като правехме прозореца с Джона например или като се наслаждавах на лятото, за което мечтаех, когато помолих майка ви да ви доведе.

Думите му я пронизаха, прошката му я разтърси из основи.

— Толкова съжалявам, татко…

— Погледни ме — каза той, но тя не събра сили.

Повтаряше си само колко необходимо му е било пианото и как му го е отнела. Защото мислеше само за себе си. Защото искаше да го нарани. Защото се държеше безотговорно.

— Погледни ме — меко настоя баща й.

Рони неохотно вдигна очи.

— Това лято беше най-прекрасното в живота ми — прошепна той. — Видях как спасяваш костенурките, видях как се влюбваш. Нищо, че може да не е завинаги. И най-вече — за пръв път те опознах като млада жена, а не като малко момиче. И съм безкрайно щастлив. Това ме крепеше през цялото време.

От искрените му думи Рони се почувства още по-зле. Тъкмо се канеше да отговори, когато Джона се втурна в стаята.

— Вижте кого открих! — махна той с кутийката „Спрайт“.

Рони вдигна поглед и видя майка си, застанала зад Джона.

— Здравей, скъпа — поздрави тя.

Рони се обърна към Стив.

— Наложи се да й се обадя — вдигна рамене той.

— По-добре ли си вече? — попита майка й.

— Да, Ким — отвърна Стив.

Майка й прие отговора като покана да влезе.

— Трябва да поговорим — обяви тя.

На другата сутрин вече беше решила и чакаше в стаята си, когато майка й влезе.

— Събра ли си багажа?

Рони я погледна спокойно, но твърдо.

— Няма да се върна в Ню Йорк с теб.

Ким сложи ръце на кръста.

— Мисля, че го обсъдихме.

— Не — с равен тон произнесе Рони. — Ти го обсъди. Но аз няма да се върна.

Майка й не обърна никакво внимание на забележката й.

— Не ставай смешна! Прибираш се, естествено.

— Нищо подобно — кръстоса ръце, но не повиши глас.

— Рони…

Тя поклати сериозно глава.

— Оставам и не възнамерявам да го обсъждам. На осемнадесет съм и не можеш да ме принудиш да тръгна. Пълнолетна съм и мога да постъпвам, както реша.

Майка й пристъпи колебливо от крак на крак, осмисляйки думите й.

— Това… — подхвана най-сетне тя и махна към дневната, стараейки се да запази спокойствие… — това не е твоя грижа.

Рони пристъпи към нея.

— Така ли? Чия грижа е тогава? Кой ще остане с него?

— С баща ти го обсъдихме…

— О, имаш предвид пастор Харис? И как ще му помогне, ако припадне или започне пак да кашля кръв? Той самият няма сили.

— Рони… — подхвана пак Ким.

Рони махна решително с ръка.

— Аз не съм длъжна да му се сърдя, ако ти още си му сърдита! Знам какво е направил и съжалявам, че те е наскърбил, но той ми е баща. Болен е и се нуждае от помощта ми. И ще остана. Въпреки че ти е изневерил, въпреки че ни изостави… Аз държа на него.

За пръв път по лицето на майка й се изписа искрена изненада. След малко проговори с мек глас:

— Какво точно ти каза баща ти?

Рони се накани да възрази, че това няма значение, но нещо я възпря. Изражението на майка й беше толкова странно, почти… виновно. Сякаш… сякаш…