Никълъс Спаркс - Последна песен

— От твоята уста в Божиите уши — вдигна рамене пасторът. — Църквата не е толкова популярна като преди. Паството не е многобройно. Но вярвам, че ще успеем.

Тревожното изражение на Рони подсказа на Уил, че и тя се чуди дали ще инсталират прозореца навреме. Не се осмели да попита обаче.

— Баща ти се поправя, между другото — добави пастор Харис. — Скоро ще си дойде у дома. Тази сутрин може да го посетиш в болницата. Не пропусна много вчера. През повечето време стоях сам в стаята му, докато му правеха изследванията.

— Благодаря, че остана при него.

— Не, скъпа — отвърна пасторът и пак погледна към прозореца. — Аз ти благодаря.

Възцари се тишина. Пастор Харис си тръгна и докато го следеше с поглед, в ума на Уил се въртеше натрапчиво образът на обгорелите му ръце.

Разгледа внимателно прозореца, удивен от усилията, вложени в изработката му. Ако не беше унищожен старият, нямаше да се налага да правят нов. Спомни си думите на пастора, помисли си, че бащата на Рони може да не доживее да види как го поставят.

Когато се обърна към нея, тя също бе потънала в размисли.

Нещо в душата му се пречупи — като каскада от карти.

— Искам да ти кажа нещо.

Седнаха върху дюната и Уил й разказа всичко отначало докрай. Когато приключи, Рони го погледна объркано.

— Твърдиш, че Скот е подпалил църквата? И ти си го прикривал? — невярващо възкликна тя. — Лъгал си заради него?

Уил поклати глава.

— Не е точно така. Казах ти, че беше случайност.

— Няма значение — очите на Рони потърсиха неговите. — Случайност или не, той носи отговорност за стореното.

— Знам. Помолих го да отиде в полицията.

— А ако не те послуша? Ще продължиш ли да го прикриваш? Ще позволиш на Маркъс да контролира живота ти? Не е правилно.

— Но той ми е приятел…

Рони скочи на крака.

— Пастор Харис едва не е загинал в пожара! Няколко седмици е лежал в болницата! Знаеш ли колко болезнени са изгарянията? Защо не попиташ Блейз какво е изпитала? И църквата… той дори не може да я построи наново… и татко никога няма да види прозореца на мястото му!

Уил поклати глава, опитвайки се да запази спокойствие. Усещаше, че на Рони й идва в повече — баща й, неговото отпътуване, предстоящото явяване пред съда…

— Знам, че е погрешно — тихо каза той. — И се чувствам виновен. Много пъти ми се е искало да отида в полицията.

— И какво? Това нищо не значи! Разказах ти как си признах в съда. Защото разбирах, че съм сгрешила! Трудно е да изречеш истината. Нима не схващаш, че именно затова е толкова ценна? Тази църква е била животът на пастор Харис! На баща ми! Сега я няма, застраховката не покрива щетите и провеждат литургиите в склад…

— Скот ми е приятел — възрази Уил. — Не мога просто… да го хвърля на вълците.

Рони примигна невярващо. Чуваше ли се той какво говори?

— Възможно ли е да си такъв егоист?

— Не съм егоист…

— Напротив! И ако не го разбираш, няма смисъл изобщо да разговаряме! — възкликна Рони, обърна се и тръгна към къщи. — Върви си! Махай се!

— Рони! — викна той и стана да я последва. Тя усети движението и се обърна към него.

— Между нас е свършено!

— Не е. Хайде, бъди разумна…

— Разумна? — Рони размаха ръце. — Настояваш да съм разумна? Не си лъгал само заради Скот. Излъга и мен! Знаеше защо баща ми прави прозореца! А през цялото време мълча!

Думите сякаш проясниха мислите й и тя отстъпи назад.

— Мислех те за по-добър човек. Но съм сгрешила!

Той потрепери, неспособен да отговори, но щом тръгна към нея, Рони се отдръпна.

— Върви си! И без това заминаваш и повече няма да се видим. Летата винаги свършват. Каквото и да говорим, колкото и да се преструваме, не можем да променим това. По-добре да приключим сега и завинаги. Не мога да си обясня всичко и не мога да остана с някого, на когото не се доверявам — в очите й светеха сълзи. — Не ти вярвам, Уил. Върви си.

Той нямаше сили да помръдне, нямаше сили да проговори.

— Върви! — изкрещя Рони и хукна към къщата.

Същата вечер, последната в Райтсвил Бийч, Уил седеше в кабинета, неспособен да осмисли всичко случило се. Вдигна поглед, когато баща му влезе.

— Добре ли си? — попита Том. — На вечеря беше доста мълчалив.

— Да — отвърна Уил. — Добре съм.

Том тръгна към дивана и седна срещу него.

— Притесняваш ли се, че утре заминаваш?

— Не — поклати глава Уил.

— Приготви ли си багажа?

Уил кимна и усети, че баща му го изучава изпитателно. Накрая се приведе напред.

— Какво има? Знаеш, че можеш да споделиш всичко.