Никълъс Спаркс - Последна песен

Лежеше върху дивана и си мислеше, че някой ден би искал да стане такъв баща. Беше привързан към своя баща, но навремето той беше съвсем различен от непосредствения човек, когото Рони познаваше. През дълги периоди от детството Уил изобщо не си го спомняше, защото се беше отдал изцяло на работата. Като добавим избухливостта на майка му и смъртта на Майки, която хвърли в униние цялото семейство, понякога Уил мечтаеше да се е родил в друг дом. Знаеше, че е извадил късмет, а и напоследък положението се бе подобрило. Невинаги обаче всичко вървеше по мед и масло и неведнъж Уил си бе пожелавал друга съдба.

Стив обаче беше съвсем различен родител.

Рони му разказа как баща й по цели часове я учел да свири на пиано, но той нито веднъж не бе го споменал — дори мимоходом. И макар отначало това да му изглеждаше странно, после го прие като силна проява на обичта му към Рони. Тя не искаше да го обсъждат и Стив се съобразяваше с желанието й, макар основната част от живота им заедно да бяха именно миговете край пианото. Стив дори бе преградил нишата, защото Рони не искаше да си ги спомня.

Що за човек би постъпил така?

Само някой като Стив, комуто Уил от ден на ден все повече се възхищаваше и на когото искаше да прилича, когато порасне.

Събудиха го слънчевите лъчи, струящи през прозореца на дневната. Уил се протегна и стана. Надзърна към коридора и видя, че вратата към спалнята на Рони е отворена. Явно и тя беше будна. Откри я на верандата — на същото място, където стоеше снощи. Не помръдна.

— Добро утро — каза Уил.

Тя се обърна към него, привела рамене.

— Добро утро — отвърна с едва забележима усмивка. Разтвори ръце и той я прегърна благодарно.

— Съжалявам за снощи — извини се Рони.

— Няма за какво — разроши косата й той. — Нищо лошо не си направила.

— Ммм… Все пак благодаря.

— Не съм чул кога си станала.

— Преди малко излязох — въздъхна тя. — Обадих се в болницата и говорих с татко. Не ми каза, но усетих, че още го боли. Смята, че ще го задържат още няколко дни след изследванията.

В почти всяка друга ситуация той би я уверил, че всичко ще бъде наред, че няма страшно. Но сега и двамата знаеха колко безсмислени са тези думи. Уил се наведе и опря чело в нейното.

— Поспа ли малко? Чувах те как сновеш насам-натам през нощта.

— Сън не ме хващаше. Накрая легнах при Джона, но мислите ми кръжаха ли кръжаха. Не само заради татко — помълча и после продължи: — И заради теб. След няколко дни тръгваш.

— Вече ти казах, че мога да го отложа. Ако искаш да остана…

Рони поклати глава.

— Не искам. На път си да разгърнеш нова страница в живота си. Не бива да ти я отнемам.

— Не се налага да заминавам още сега. Лекциите не започват веднага…

— Не искам да оставаш — повтори тя меко, но категорично. — Заминаваш за колежа. Този проблем не е твой. Знам, че звучи грубо, но е така. Моят баща е болен, не твоят. Имам си достатъчно грижи, та да изпитвам угризения и за всичко, което пропускаш заради мен. Разбираш ли?

Уил долови истината в думите й, макар да не му се щеше да я признае. След миг развърза плетената си гривна и й я подаде.

— Искам да я вземеш — прошепна той и по лицето й прочете, че разбира колко много означава съгласието й за него.

Тя се усмихна леко и пое нежно гривната. Стори му се, че се кани да каже нещо, когато чуха как вратата на работилницата се отваря с трясък. Отначало Уил си помисли, че вътре се е вмъкнал крадец. После видя Джона, помъкнал тромаво счупен стол. Вдигна го с мъка и го хвърли към дюната край работилницата. Дори отдалеч се виждаше разкривеното му от гняв лице. Рони вече слизаше от верандата.

— Джона! — викна тя и хукна към брат си.

Уил се спусна след нея. Едва не се сблъскаха пред вратата на работилницата. Надникна над рамото й и видя Джона да влачи тежка щайга по пода. Бореше се настървено, без изобщо да ги забелязва.

— Какво правиш? — извика Рони. — Кога дойде тук?

Момчето продължи да бута щайгата, пъхтейки тежко.

— Джона! — викна пак Рони.

Брат й най-сетне я чу и изненадано се обърна към тях.

— Не мога да го стигна! — гневно обясни той, готов да избухне в плач. — Нисък съм!

— Какво не можеш да стигнеш? — попита Рони и рязко пристъпи напред. — Тече ти кръв! — извика уплашено.

Уил забеляза скъсаните дънки и кръвта по крака на Джона. В плен на демоните си, малкият задърпа трескаво щайгата и блъсна една полица. Някакво създание — полуриба-полукатерица — се свлече върху него точно когато Рони го доближи.