Никълъс Спаркс - Последна песен

— Кой е любимият ти цвят? — попита тя.

Седяха до кухненската маса. Пред Рони стоеше разгърнат бележник. Стив се усмихна въпросително.

— Това ли те интересува?

— Това е първият въпрос. Има още много.

Той протегна ръка към бутилката с плодово мляко, която тя бе оставила пред него. Вече почти не ядеше твърда храна. Отпи от течността, за да я зарадва, а не защото изпитваше нужда.

— Зелено — отвърна той.

Рони записа отговора и прочете следващия въпрос:

— Кога за пръв път целуна момиче?

— Шегуваш ли се? — сбърчи лице той.

— Моля те, татко. Важно е.

Той отговори и Рони записа думите му. Успяха да приключат с една четвърт от въпросите, а до края на следващата седмица Стив отговори на всички. Рони отбелязваше старателно отговорите, невинаги буквално, но достатъчно подробно — или поне така се надяваше — за да ги запомни. Заниманието я поглъщаше, понякога се изненадваше, но като цяло заключи, че баща й отговаря на представата, която бе добила за него през последното лято.

Зарадва се и се разочарова едновременно. Зарадва се, че не се е излъгала, и се разочарова, задето отново не е открила дългоочаквания отговор.

През втората седмица на ноември заваляха първите есенни дъждове, но строежът на църквата продължаваше. Дори с още по-бързи темпове. Баща й вече не я придружаваше, но тя се отбиваше всеки ден да провери докъде са стигнали работниците. Разходките дотам се превърнаха в неотменна част от ежедневието й през самотните часове, докато той подремваше следобед. Пастор Харис винаги й махваше за поздрав, но вече не идваше на плажа да си поговорят.

След седмица планираха да инсталират прозореца от цветно стъкло и пасторът щеше да е направил за баща й нещо, което никой друг не би могъл — нещо, което значеше много за Стив, Рони споделяше радостта му, но се молеше и тя да открие своя отговор.

През един сив ноемврийски ден баща й неочаквано настоя да отидат до кея. Рони се притесняваше от дългата разходка в студа, но той не отстъпи. Повтаряше, че иска да погледа океана от кея. „За последен път“ бяха думите, които не се наложи да изрича.

Сложиха си палтата, тя дори уви вълнен шал около врата му. Вятърът довяваше първия тръпчив вкус на зимата и изстудяваше още повече въздуха. Рони настоя да отидат с колата на пастор Харис. Паркира я на пустия паркинг пред кея.

Дълго крачиха към отсрещния му край — сами под облачното небе. Стоманеносивите вълни просветваха между циментовите блокове. Уловил я под ръка, баща й се притискаше към нея, когато поривите на вятъра развяваха палтата им.

Най-сетне стигнаха, той се протегна към парапета и едва не изгуби равновесие. В сребристата светлина скулите му изпъкваха остро, а очите му изглеждаха стъклени, но Рони усети, че е доволен.

Ритмичното движение на вълните, надиплени чак до хоризонта, го умиротворяваше. Не се виждаше нищо — нито лодки, нито яхти, нито сърфисти — но за пръв път от няколко седмици лицето му беше спокойно и ведро. Облаците над морската повърхност изглеждаха като оживели — кълбяха се и плуваха в небето, а зимното слънце се мъчеше да пробие през булото им. Рони наблюдаваше играта на облаците със същото удивление като баща си и се опитваше да прочете мислите му.

Вятърът се усили. Стив потръпна. Но не искаше да си тръгва, вперил поглед в хоризонта. Тя нежно го подръпна за ръката, но той само впи по-силно ръце в парапета. Рони отстъпи и стоя до него, докато тялото му се разтресе от студ. Накрая той отпусна длани и двамата поеха бавно към колата. С ъгълчето на окото тя долови, че Стив се усмихва.

— Красиво е, нали? — отбеляза.

Баща й замълча.

— Да — отвърна след няколко крачки. — Но най-прекрасното е, че споделих този миг с теб.

Два дни по-късно Рони реши да прочете последното му писмо. Докато баща й все още е до нея. Не тази вечер, ала скоро, зарече се тя. Беше нощ, а денят беше най-тежкият досега. Лекарствата сякаш изобщо не му помагаха. От очите му се стичаха сълзи, а болезнени спазми разтърсваха тялото му. Рони го молеше да го заведе в болницата, но той отказваше.

— Не — простенваше. — Още не.

— А кога? — отчаяно питаше тя и едва се сдържаше да не се разплаче.

Стив не отговаряше, само дишаше тежко, докато болката постихне. Тогава й се струваше олекнал, сякаш агонията е отнесла късче от малкото останал му живот.

— Искам да направиш нещо за мен — простена той.

— Каквото пожелаеш — отвърна Рони и целуна ръката му.

— Когато ми съобщиха диагнозата, подписах декларация, че не искам да поддържат изкуствено живота ми. Ако отида в болницата, имам предвид.