Никълъс Спаркс: Последна песен

Пристъпи смутено от крак на крак.

— Как е във „Вандербилт“? — попита най-после.

— Както очаквах.

— Добре или зле?

Вместо да отговори, той кимна към колата под наем.

— Заминаваш у дома, нали?

— Самолетът излита скоро — тя отметна кичур коса зад ухото си. Стана й неприятно, че се държат така, сякаш са непознати. — Завърши ли семестъра?

— Не, изпитите са идната седмица. Връщам се довечера. По-трудно е, отколкото очаквах. Май ще се наложи да будувам няколко нощи.

— Скоро ще се прибереш за ваканцията. Две-три разходки по плажа и ще си като нов — усмихна се окуражително Рони.

— Всъщност родителите ми искат да ме водят в Европа веднага след изпитите. Ще прекараме Коледа във Франция. Смятат, че е важно да видя света.

— Звучи забавно.

Той вдигна рамене.

— А ти?

Тя отклони очи, в ума й неволно изникнаха последните дни с баща й.

— Май ще се явя на прослушване в „Джулиард“ — бавно рече тя. — Ще видим дали ще ме вземат.

За пръв път Уил се усмихна и Рони се припомни спонтанната му ведрост. Колко й липсваха веселието и топлотата му през безкрайната есен и зима!

— Браво на теб! Убеден съм, че ще се представиш отлично!

Неприятно й стана, че и двамата избягват същината. Беше толкова… лошо — след изпълненото с искреност и споделени премеждия лято. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Никак не беше лесно — чувстваше се безкрайно изтощена. Думите се изплъзнаха почти неволно от устата й.

— Искам да се извиня за всичко, което ти наговорих. Не мисля така. Бях излязла от кожата си. Не биваше да си го изкарвам на теб…

Той пристъпи към нея и протегна ръка.

— Няма нищо — отвърна. — Разбирам. Допирът му пробуди всички потискани чувства, крехкото й самообладание се изпари. Рони стисна очи да възпре сълзите.

— Но ако беше постъпил, както те съветвах, Скот щеше…

Уил поклати глава.

— Скот е добре. Осигури си стипендията. А Маркъс е в затвора…

— Не биваше да ти говоря така! — прекъсна го Рони. — Лятото не биваше да свършва така. Не биваше да се разделяме по този начин… Аз съм виновна. Не знаеш колко ме боли, задето те отблъснах…

— Не си ме отблъснала — меко каза Уил. — Трябваше да замина. Знаеш го.

— Но не си пишехме, не говорехме по телефона… Толкова трудно ми беше заради случилото се с татко, исках да те чуя, но знаех, че ми се сърдиш…

Разплака се. Уил я притисна в обятията си. Прегръдката му я успокои и същевременно я изпълни с тъга.

— Шшш… — прошепна той. — Няма нищо. Не съм ти се сърдил.

Тя се притисна по-силно към него, за да си припомни споделените през лятото мигове.

— Но ти се обади само два пъти.

— Защото знаех, че баща ти има нужда от теб, и не исках да те разсейвам. Помня как след смъртта на Майки съжалявах, че не съм му отделял повече време. Не исках да ти причинявам това.

Рони зарови глава в гърдите му. Усещаше само колко й е необходим. Искаше да я прегръща, да й повтаря успокоително, че ще намерят начин да бъдат заедно.

Уил се приведе и зашепна името й. Тя го пусна и вдигна очи. Той й се усмихваше.

— Още носиш гривната — промълви и я докосна по китката.

— Завинаги в мислите ми — усмихна се плахо тя.

Той повдигна брадичката й, за да се вгледа отблизо в очите й.

— Ще ти се обадя. Веднага щом се върна от Европа.

Рони кимна. Само това им оставаше, но то не й стигаше. Животът разделяше пътищата им, сега и завинаги. Лятото свърши. Трябваше да продължат нататък.

Затвори очи, осъзнала жестоката истина.

— Добре — отрони тя.

През седмиците след погребението на Стив Рони продължаваше да се люшка между полюсни чувства — съвсем нормално навярно. Понякога се будеше уплашена и часове наред тънеше в спомени за последните няколко месеца с баща си, твърде омаломощена от скръб и съжаление, за да плаче. След цялото време, което прекараха заедно, й беше трудно да приеме, че го няма, че е изчезнал безвъзвратно, макар да се нуждаеше от него. Усещаше отсъствието му с болезнена острота и изпадаше в мрачни настроения.

Тези сутрини обаче не бяха толкова чести, колкото през първата седмица след като се прибра у дома. Животът със Стив и грижите за него я бяха променили. Знаеше, че ще се справи. Така би желал и баща й. Понякога сякаш го чуваше да й напомня, че е по-силна, отколкото смята. Не би искал да тъне в скръб месеци наред, а да живее така, както той изживя последната си година. Мечтаеше Рони да използва пълноценно дните си и да бъде щастлива.