Сюзан Колинс - Игрите на глада

Майка му крещеше:

— Защо не ги дадеш на прасето, глупаво същество такова! Никой свестен човек няма да купи прегорял хляб!

Той започна да къса големи парчета от прегорените части и да ги хвърля в хранилката. В този момент звънчето на предната врата на пекарницата дрънна и майката изчезна да обслужи някакъв клиент.

Момчето нито веднъж не погледна към мен, но аз го наблюдавах. Заради хляба, заради червения белег, който се открояваше на скулата му. С какво ли го беше ударила? Родителите ни никога не ни биеха. Не можех дори да си го представя. Момчето погледна назад към пекарницата, сякаш за да се увери, че хоризонтът е чист, после насочи вниманието си пак към прасето и в същото време хвърли единия хляб към мен. После хвърли и втория, зашляпа обратно към пекарницата и затвори здраво кухненската врата зад гърба си.

Взирах се невярващо в самуните. Бяха си съвсем добри, всъщност идеални, с изключение на прегорените места. Наистина ли искаше да ми ги даде? Сигурно. Защото те бяха там, в краката ми. Преди някой да успее да стане свидетел на случилото се, пъхнах хлябовете под ризата, загърнах се плътно с ловджийското яке и бързо се отдалечих. Топлината на хляба изгаряше кожата ми, но го стиснах още по-силно, сякаш се вкопчвах в самия живот.

Когато стигнах вкъщи, хлябовете вече бяха поизстинали, но отвътре бяха още топли. Оставих ги на масата и Прим веднага посегна да си откъсне едно парче, но аз я помолих да седне, с мъка накарах майка ми да дойде при нас на масата и налях топъл чай. Изстъргах чернилката и нарязах хляба на филии. Изядохме цял хляб, филия по филия. Беше хубав вкусен хляб, с пълнеж от стафиди и ядки.

Сложих дрехите си да съхнат до огъня, добрах се до леглото и потънах в сън без сънища. Едва на другата сутрин ми хрумна, че момчето може да е изгорило хляба нарочно. Може би беше изпуснало хляба в пещта, въпреки че е съзнавало, че ще си навлече наказание, а после ми ги беше донесло. Но прогоних тази мисъл. Сигурно е било случайност. Защо би го сторил? Та той дори не ме познаваше. И все пак, дори само това, че ми хвърли хляба, беше огромна добрина, и ако го хванеха, със сигурност щяха да го набият. Не можех да си обясня действията му.

Закусихме с филии хляб и тръгнахме за училище. Сякаш пролетта бе настъпила през нощта. Топъл сладък въздух. Пухкави облаци. В училище минах покрай момчето в коридора: бузата му беше подпухнала, а окото му — посиняло. Беше с приятелите си и не показа с нищо, че ме е познал. Но когато същия следобед взех Прим и се отправих към къщи, забелязах, че ме гледа от другата страна на училищния двор. Очите ни се срещнаха само за секунда, после той извърна глава. Смутена, сведох поглед и тогава го видях. Първото глухарче за годината. В ума ми се пробуди спомен. Спомних си за часовете, прекарани с баща ми в гората, и разбрах как ще оцелеем.

И до ден-днешен съм сигурна, че има някаква връзка между това момче, Пийта Меларк, хляба, който ми даде надежда, и глухарчето, което ми напомни, че не съм обречена. И неведнъж се обръщах в училищния коридор и го улавях, че ме гледа, и после бързо отвръща поглед. Усещам, че му дължа нещо, а мразя да дължа нещо на някого. Може би ако в подходящ момент му бях благодарила, сега нямаше да се разкъсвам от противоречия. Неведнъж си мислех за това, но сякаш никога не се появи подходяща възможност. И вече никога нямаше да се появи. Защото ще ни изпратят на арената, за да се бием до смърт. По какъв начин бих могла да изразя благодарността си към него там? Едва ли ще прозвучи искрено, ако в същото време се мъча да му прережа гърлото.

Кметът приключва с мрачния Договор за измяната и прави знак на двама ни с Пийта да си стиснем ръцете. Неговите са твърди и топли като онези хлябове. Пийта ме поглежда право в очите и стиска ръката ми така, сякаш иска да ми вдъхне кураж. Може би е просто нервен спазъм.

Обръщаме се, за да застанем с лице към множеството, докато звучи химнът на Панем.

Е, хубаво , мисля си аз. Ще бъдем двайсет и четири души. Има голяма вероятност някой друг да го убие преди мен.

Разбира се, напоследък на вероятностите не може много да се разчита.

В мига, в който химнът свършва, ни задържат. Нямам предвид, че ни слагат белезници или нещо подобно, но една група миротворци ни отвежда към входната врата на Сградата на справедливостта. Може би в миналото трибути са правили опити за бягство. Аз обаче никога не съм виждала това да се случва.

Влизаме, вкарват ме в една стая и ме оставят сама. Никога не съм попадала в толкова луксозно място — има дебели, плътни килими, кадифено канапе и кресла. Разпознавам кадифето, защото майка ми има рокля с яка от такъв плат. Сядам на канапето, не мога да се сдържа и няколко пъти прокарвам пръсти по тъканта. Действа ми успокоително, докато се мъча да се подготвя за следващия един час. Времето, отпуснато на трибутите, за да се сбогуват с близките си. Не мога да си позволя да се разстроя, да изляза от тази стая с подпухнали очи и зачервен нос. Няма такъв вариант. На гарата ще има още камери.