Сюзан Колинс - Игрите на глада

Но парите свършиха и ние бавно умирахме от гладна смърт. Няма друг начин да го кажа. Непрекъснато си повтарях, че ако мога да издържа до май, само до осми май, ще навърша дванайсет и ще мога да получавам тесери срещу подпис и да се сдобивам със скъпоценното зърно и олио за изхранването ни. Само че оставаха още няколко седмици. Дотогава като нищо можехме вече да сме мъртви.

Гладната смърт не е необичайна съдба в Окръг 12. Кой ли не е виждал жертвите? Възрастни хора, които не могат да работят. Деца от някое семейство с твърде много гърла за изхранване. Пострадали в мините. Залитащи по улиците. И някой ден се натъкваш на тях, подпрени неподвижно на някоя стена или паднали в Ливадата, чуваш воплите от някоя къща, а после миротворците пристигат да приберат трупа. Гладуването никога не е официалната причина за смъртта. Причината е грип, или измръзване, или пневмония. Но това не заблуждава никого.

В онзи следобед, когато се сблъсках с Пийта Меларк, дъждът валеше на безжалостни леденостудени струи. Бях ходила в града, за да се опитам да разменя няколко овехтели бебешки дрешки на Прим на свободния пазар, но нямаше купувачи. Макар няколко пъти да бях ходила в „Таласъма“ с баща ми, бях прекалено уплашена и не посмях да вляза в това пълно с груби и недодялани мъже място сама. Дъждът се беше просмукал през ловното яке на баща ми и бях премръзнала до кости. От три дни не бяхме слагали в уста нищо друго освен няколко стари изсушени ментови листенца, които намерих на дъното на шкафа и сварих във вода. Когато пазарът затвори, вече треперех толкова силно, че изпуснах вързопа с бебешките дрешки в една кална локва. Не го вдигнах от страх, че ще падна и няма да мога да се изправя отново на крака. А и никой не искаше тези дрехи.

Не можех да се прибера вкъщи. Защото вкъщи беше майка ми с безжизнени очи и сестричката ми с хлътнали бузи и напукани устни. Не можех да вляза в онази стая с пушливия огън от влажните клони, които бях събрала от края на гората, след като въглищата свършиха, с празни ръце и без никаква надежда.

Когато дойдох на себе си, вървях с препъване по кална уличка зад магазините, които обслужват най-заможните граждани. Търговците живеят над магазините си, така че на практика се намирах в задните им дворове. Спомням си очертанията на градинските лехи, все още незасадени за пролетта, една-две кози в кошара, едно мокро до кости, завързано за стълб куче, свило се примирено в боклука.

В Окръг 12 всички форми на кражба са забранени. Наказват се със смърт. Мина ми през ума обаче, че може да има нещо в кофите за смет, а те бяха лесна плячка. Може би някой кокал в кофата за боклук на месаря или изгнили зеленчуци в тази на бакалина, нещо, което единствено семейството ми беше достатъчно отчаяно да изяде. За нещастие, кофите току-що бяха изпразнени.

Когато минах покрай хлебарницата, мирисът на пресен хляб беше толкова неустоим, че ми се зави свят. Пещите бяха отзад, а от отворената врата на кухнята се разливаше златна светлина. Стоях хипнотизирана от топлината и приятната миризма, докато се намеси дъждът, който прокара леденостудените си пръсти надолу по гърба ми и ме принуди да се върна към действителността. Повдигнах капака на кофата за смет на хлебаря и открих, че е напълно, отчайващо празна.

Внезапно някой се развика — вдигнах поглед и видях жената на хлебаря. Крещеше ми да се махам, заплашваше ме, че ще повика миротворците и се оплакваше колко й е втръснало тези зверчета от Пласта да ровят из боклука й. Думите бяха груби, а аз нямаше с какво да се оправдая. Внимателно сложих капака на мястото му и се обърнах да си вървя, когато го забелязах — момче с руса коса, което надничаше зад гърба на майка си. Бях го виждала в училище. Беше в моя клас, но не му знаех името. Движеше се в компанията на децата от града, така че откъде можех да знам? Майка му се прибра в пекарницата, като продължаваше да мърмори, но той сигурно беше останал да ме наблюдава, докато минах зад кочината на прасето им и се облегнах на едно старо ябълково дърво. Най-после наистина бях осъзнала, че нямам нищо, което да занеса у дома. Коленете ми се подкосиха и се свлякох надолу по ствола на ябълковото дърво чак до корените му. Това беше прекалено. Беше ми много лошо, бях много слаба и уморена, о, толкова уморена. Нека да повикат миротворците и да ни отведат в общинския дом , помислих си. Или, още по-добре, нека да умра още тук в дъжда.

В хлебарницата се чу врява, жената отново се разкрещя, последва звук от удар и смътно се запитах какво ли става. Чух как някой шляпа през калта към мен и си помислих: Това е тя. Идва да ме изгони с тояга. Но не беше тя. Беше момчето. В ръцете си носеше два големи самуна хляб, които сигурно бяха паднали в огъня, защото кората им беше прегоряла до черно.