Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Жалка и оскъдна е радостта ти, извличана от измислени за развлечение фалшиви структури. Понеже обичаш ли този диамант, щеше да ти е достатъчно да вървиш към него с малки крачки и все по-бавно, за да живееш вълнуващ живот. Но ако бавният ти ход към диаманта е част от обред, който те завладява и възпира да ускориш темпото, ако наблягайки с всички сили срещу него, срещаш пречките ми, които ти запрещават да напредваш по-бързо, ако достъпът ти до диаманта не е нито напълно възпрепятстван — с което би загубил смисъл за теб, превръщайки се в ефимерно зрелище, — нито лесен, понеже не би извлякъл нищо от теб, нито затруднен чрез глупава измислица — което щеше да бъде карикатура на живота, — а просто част от мощна структура и пораждаща многобройни достойнства, тогава: ето те богат. И аз не познавам друго, освен неприятеля ти, за да ти го създаде, и не откривам тук нищо изненадващо, понеже просто казвам, че трябват двама, за да се воюва.

Защото твоето богатство е да копаеш кладенци, да стигаш до почивния ден, да добиваш диаманти и да спечелваш любовта.

Но не да притежаваш кладенци, почивни дни, диаманти и свобода в любовта. Също не и да ги желаеш, без да се домогваш до тях.

И ако противопоставяш желанието на притежанието като думи, които си показват език едни на други, ти нищо не разбираш от живота. Тъй като твоята човешка истина доминира над тях и тук няма нищо противоречиво. Необходимо е тоталното изразяване на желанието и да срещаш не абсурдни препятствия, а самото препятствие на живота, другия танцьор, който е съперник — и тогава има танц. В противен случай си също толкова глупав, колкото оня, който играе на ези-тура срещу себе си.

Ако моята пустиня беше пребогата на кладенци, редно е да дойде повеление от Бог, което да запрети няколко от тях.

Тъй като създадените силови линии трябва да доминират от по-високо над теб, за да откриваш в тях своите наклони, напрежения и постъпки, но трябва — понеже всички те не са еднакво добри — да приличат на нещо, което не ти е дадено да разбираш. Затова казвам, че съществува церемониал на кладенците в пустинята.

Тъй че не очаквай нищо от щастливия остров, който за теб е завинаги струпан запас като жътвата на повалените кегли. Понеже тук ти би се превърнал в мрачен добитък. Въобразяваше си, че съкровищата на твоя остров откликват едно на друго, а веднъж достигнал ги, ти навяват скука, и ако поискам те да намерят отклик в сърцето ти, ще ти измисля пустиня и ще ги разпределя в пространството съгласно линиите на едно лице, което не ще бъде от естеството на нещата.

А пожелая ли да спася за теб твоя остров, ще ти подаря церемониал на съкровищата на острова.

Поискаш ли да ми говориш за застрашено от смърт слънце, кажи ми „октомврийско слънце“. Понеже то вече отслабва и пренася у теб това остаряване. Но „ноемврийско“ или „декемврийско слънце“ привлича вниманието към смъртта и виждам как ми правиш знак. И не можеш да ме заинтригуваш. Тъй като тогава от теб ще получа не вкуса на смъртта, а вкуса на белега на смъртта. А не това беше преследваният обект.

Ако думата надига глава в средата на изречението ти, отсечи й главата. Защото не става въпрос да ми показваш една дума. Изречението ти е капан. И аз изобщо не искам да виждам капана.

Понеже ти се заблуждаваш относно обекта на преноса, мислейки, че можеш да го изкажеш. В противен случай би ми казал: „меланхолия“, и аз щях да стана меланхоличен, което наистина е прекалено лесно. И действително у теб заработва слаб инстинкт към мимикрия, който те кара да заприличаш на онова, което казвам. Кажа ли: „гнева на вълните“, ти си смътно обезпокоен. А щом ти кажа: „воин, заплашен от смърт“, си смътно разтревожен за моя воин. По навик. И въздействието е повърхностно. Единственото, което има стойност, е да те отведа там, откъдето ще видиш света такъв, какъвто аз пожелах.

Тъй като не познавам поема, нито образ от поема, която да е нещо различно от въздействие върху теб. Не е въпрос да ти обяснявам това или онова, нито дори да ти го внушавам, както мислят по-изтънчените — понеже въпросът не е в едното или в другото, — а да те заставя да станеш такъв или друг. Но както в скулптурата имам нужда от нос, от уста, от брадичка, за да се получи отклик помежду им и да те уловя в мрежата си, ще си послужа с това или онова, което ще внуша или изкажа, за да те накарам да станеш друг.

Използвам ли лунната светлина, не си въобразявай, че се отнася за теб на лунна светлина. За теб се отнася също и на слънчева светлина, или вкъщи, или в любовта. Накратко, отнасяше се за теб. Но аз избрах лунната светлина, понеже ми трябваше знак, за да бъда чут. Не можех да използвам всички знаци. И се случва чудото въздействието ми да се развие в многообразие подобно на дървото, което в началото беше просто, понеже е семчица, а тази семчица съвсем не беше умалено дърво, а разви корени и клони, когато се разпростря във времето. Нещо подобно става с човека. Ако прибавя към него нещо просто, изразено може би с едно-единствено изречение, властта ми ще се развие в многообразие и аз ще изменя този човек в същината му и той ще се държи различно на лунна светлина, вкъщи или в любовта.