Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Тъй като не носът ме интересува и не трябва много да ми го показваш, поставяйки го на челото, нито пък думата, и не трябва да я избираш прекалено цветиста, в противен случай тя унищожава образа. Нито пък образът, иначе той унищожава стила.

Това, което искам от теб, е от естество, различно от капана. То е като мълчанието ти в каменната катедрала. Но се случва така, че ти, който твърдеше, че презираш материята и търсиш същността, и си се опрял на тази хубава амбиция, за да предадеш неразгадаемите си послания, конструираш грамаден капан в крещящи цветове, който ме смазва и закрива мъртвородената мишка, уловена в него.

Защото докато те намирам живописен, блестящ или парадоксален, аз нищо не съм получил от тебе, понеже ти просто се излагаш на показ като на сергия. Но си се заблудил по отношение на предмета на творчеството. Той не се състои в това да покажеш самия себе си, а да ме заставиш да се самопостигна. Впрочем размахваш ли пред мен плашилото за врабчета, аз ще си избера да кацна на друго място.

Ала този, който ме е завел там, където е поискал, а после се е оттеглил, ме кара да повярвам, че откривам света и се самопостигам, както той е желал.

Но не мисли, че дискретността се състои в заглаждането на една сфера, където смътно се полюляват вълнообразно нос, уста и брадичка като оформени в забравен на огъня восък, понеже ако презираш тъй силно използваните от теб средства, започни с премахването на самия мрамор или глина, или бронз, които са още по-материални от една обикновена форма на устни.

Дискретността се състои в отказа да подчертаеш онова, което искаш да видя. Впрочем, тъй като виждам много лица през деня, аз ще забележа от пръв поглед, че искаш да заличиш носа и също не ще нарека „дискретност“ поставянето на мрамора в тъмна стая.

Истински невидимото лице, от което не ще получа нищо повече, е баналното лице.

Но вие сте се превърнали в грубияни и трябва да ви се крещи, за да чуете.

Можеш да ми нарисуваш пъстър килим, разбира се, ала той има само две измерения и ако въздейства на сетивата ми, не говори нито на духа, нито на сърцето ми.

Искам да ти отворя очите за миража на острова. Мислиш, че на воля сред дърветата, ливадите и стадата, във възторга на самотата сред широките простори, в пламенността на любовта без задръжки ти ще избликнеш прав като дърво. Но най-правите дървета, които съм виждал да избликват, не са израслите на свобода. Понеже последните не бързат да растат, залисват се при избуяването си и се издигат съвсем усукани. Докато дървото в девствената гора, притиснато от неприятели, отнемащи му слънцето, се изкачва в небето като отвесна струя, с неотложността на призив.

Защото в твоя остров няма да намериш нито свобода, нито възторг, нито любов.

И потънеш ли задълго в пустинята (понеже друго е да си починеш там от градската врява), аз познавам само един начин да й вдъхна живот за теб, да те държа постоянно в напрежение и да я превърна в торна почва за твоето въодушевление: като заложа структура от силови линии. Които да изхождат от природата или от империята.

И ще разположа тъй скъпернически мрежата о кладенци, че вървежът ти по-скоро да те отвежда до всеки от тях, а не да ти осигурява достъп. Защото към седмия ден трябва да се пести водата от меховете. И да се стремиш към кладенеца с всички сили. И да го завладееш чрез твоята победа. И без съмнение да загубиш впрягове в усилието да преодолееш пространството и самотата, тъй като то ще заслужава цената на доброволно приетите жертви. И засипаните от пясъците кервани, които не са го открили, утвърждават славата му. И той сияе над костите им под слънцето.

Така в часа на потеглянето, когато преглеждаш товара, опъваш въжетата, за да прецениш дали денковете не се люлеят, проверяваш състоянието на водните запаси, ти призоваваш най-доброто у себе си. И ето че поемаш към твоя далечен, благословен от водите край отвъд пясъците, изкачвайки простора от единия кладенец до другия като стъпалата на стълба, обвързан — понеже има танц за танцуване и враг за побеждаване — с церемониала на пустинята. И едновременно с мускулите, аз ти градя душа.

Ала поискам ли да те направя по-богат, поискам ли кладенците като полюси да привличат или отблъскват по-силно и така пустинята да стане градеж за духа и сърцето ти, ще я населя с неприятели. Те ще държат кладенците и за да пиеш, ще ти се наложи да си служиш с хитрост, да воюваш и да побеждаваш. И в зависимост от стануващите тук и там племена — повече или по-малко жестоки, близки по дух или говорещи непонятен език, по-добре или по-зле въоръжени — стъпките ти ще стават по-бързи и леки или позабавени, по-тихи или по-шумни и изминатите разстояния през дните на път ще се менят, макар да се движиш по една повърхност, еднаква наглед във всичките й точки. И така ще се намагнитва, разнообразява и оцветява различно една необятна шир, в началото жълтеникава и монотонна, но за духа и сърцето ти тя ще придобие повече релефност, отколкото благодатните страни със свежи долини, сини планини, сладководни езера и ливади.