Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но щом сте част от едно дърво, тогава всеки зависи от всички и всички зависят от всеки един. И ще плачете, ако някой си отиде.

Защото ако сте подчинени на някаква фигура, между вас съществува йерархия. Тогава значимостта ви един за друг излиза наяве. Понеже няма ли йерархия, няма братя. А аз винаги съм чувал думите „моят брат“, когато е съществувала някаква зависимост.

И не искам да ви правя коравосърдечни към смъртта. В този случай не става дума за закаляването ви по отношение на някоя унизителна слабост, като страха от удари или уплахата от кръвта, което ще ви извиси, а за по-леко понасяне на смъртта, понеже биха умирали по-малко неща. И несъмнено колкото повече брат ви се превръща в оскъден запас, толкова по-малко ще оплаквате смъртта му.

Искам да ви обогатя и да направя така, че вашият брат да намира отклик у вас. И когато любите, това да бъде откриване на една империя, а не чифтосване както при козела. Защото козелът не плаче. Ала умре ли любимата, ето ви в изгнание. И който казва, че приема по мъжки смъртта й, постъпва като добиче. И на свой ред тя ще приеме смъртта му като добиче и ще каже: „Добре е мъжете да умират на война…“ Но аз искам вие да умирате на война. Понеже кой ще люби, ако не воинът? Обаче съвсем не искам от малодушие да похабявате съкровищата си, от желание по-малко да жалите за тях, понеже кой ще умира, освен някой мрачен автомат, който не жертвува нищо за империята?

Аз изисквам да ми отдадете най-доброто от се бе си. Защото само тогава ще придобиете величие.

Тъй че не става дума да ви призова да презирате живота, а да ви накарам да го обикнете.

И да ви накарам да обикнете и смъртта, когато тя е замяна за империята.

Тъй като нещата не се изключват взаимно. Любовта към Бога разгаря у вас любовта към империята. Любовта към империята ви кара да обикнете по-силно имението. Любовта към имението прави по-скъпа за вас съпругата. А любовта към съпругата ви кара да цените простия сребърен поднос, на който пиете чай с нея, след като сте се любили.

Но тъй като смъртта разкъсва сърцето ви, искам същото време да ви утеша. Затова измислих за плачещите тази молитва: Молитва против смъртта.

— Написах поемата. Остава ми да я поправя.

Баща ми се разгневи:

— Написваш поемата, след което ще я поправяш! Какво значи да пишеш, ако не да поправяш! Какво значи да ваеш скулптура, ако не да поправяш! Виждал ли си как се придава форма на глината? От поправка към поправка се появява лицето и първият натиск на палеца вече е поправка в глинения къс. Когато основавам град, поправям пясъка. После поправям моя град. И от поправка към поправка напредвам към Бога.

Защото ти изразяваш себе си чрез отношения. И правиш така, че камбаните да откликват едни на други. И предметите, които караш да откликват, нямат никакво значение. Това са материали за капана, а уловът винаги е от друго естество, различно от капана. И аз ти казах, че са необходими свързани предмети.

Но в танца или в музиката съществува развитие във времето, което не ми позволява да се заблудя по отношение на посланието ти. Тук удължаваш, там забавяш, тук се издигаш, там се снишаваш. И сега се превръщаш в отглас на самия себе си.

Но там, където ми представяш всичко в завършена цялост, имам нужда от код. Защото няма ли нито нос, нито уста, нито ухо, нито брадичка, как ще узная какво удължаваш или скъсяваш, уплътняваш или олекотяваш, изправяш или изкривяваш, издълбаваш или му придаваш релефност? Как ще позная движенията ти и как ще различа повторенията и резонансите ти? И как ще разчета посланието ти? Ала лицето ще бъде моят код, понеже познавам едно, което е съвършено и банално.

И наистина, ако ми предоставиш съвършено баналното лице, ти не ще изразиш нищо, освен да дадеш кода, обекта, служещ за отправна точка, академичния модел. Имам нужда от него не за да развълнувам, а за да разчета това, което пренасяш в посока към мен. И ако ми предоставиш самия образец, със сигурност нищо не ще пренесеш. Приемам също и да се отдалечиш от модела, да деформираш и размесваш, но дотолкова, че аз да запазя ключа към него. И в нищо няма да те упрекна, ако ти харесва да поставиш окото на челото.

Макар че тогава ще те сметна за непохватен както оня, който вдига много шум, за да се чуе музиката му, или излага на показ някой образ в поемата, за да се открои.

Понеже казвам, че е важно да вдигнеш скелето щом си завършил храма. Нямам нужда да разпознавам изразните ти средства. И творбата ти е съвършена, когато вече не ги откривам.