Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Затова ти казвам, че ако образът е истински, той е цивилизация, където те затварям. И ти не можеш да ми опишеш какво управлява тя.

Ала може би за теб е слаба тази мрежа от силови линии. И ефектът й изчезва в края на страницата. Същото е със семената, чиято сила угасва почти веднага, и с лишените от пориви същества. Но остава възможността да ги развиеш, за да съградиш един свят.

Затова, кажа ли: „войник на кралицата“, със сигурност не става въпрос нито за армията, нито за властта, а за любовта. И то за определен вид любов, която не очаква нищо за себе си, а се отдава на нещо по-висше. И облагородява и извисява. Защото този войник е по-силен от другите. И ако го наблюдаваш, ще видиш, че той изпитва повече уважение към себе си заради кралицата. И знаеш, че няма да стане изменник, понеже го закриля любовта, неизменно отправена към кралицата. И виждаш как се връща на село, горд от самия себе си, и в същото време се изчервява срамежливо, когато го разпитват за кралицата. И знаеш как оставя жена си, ако го призоват на война, и чувствата му са различни от чувствата на войника на краля, заслепен от ярост към врага тръгнал да му натика своя крал в корема. Но другият ще ги приобщи и чрез привидно същата битка ще ги зачисли в редиците на любовта. Или още…

Но ако продължа да говоря, изчерпвам образа, понеже силата му не е голяма. И не бих могъл да ти кажа с лекота, когато единият или другият яде хляба си, какво отличава войника на кралицата от войника на краля. Понеже тук образът е само слаба лампа, която, макар като всяка лампа да пръска сияние над целия свят, осветява малко неща за очите ти.

Но всяка необорима очевидност е като семе, от което би могъл да извлечеш кълна на света.

Затова казвам, че щом веднъж семето е посято нямаше нужда ти сам да извличаш от него тълкувания, да си създаваш догми и да измисляш сам начините си за действие. Семето ще покълне от чернозема на хората и ще се родят хиляди твои служители.

Така ако си успял да пренесеш в човека това, че той е войникът на една кралица, впоследствие ще се роди твоята цивилизация. След което можеш да забравиш за кралицата.

Не забравяй, че твоето изречение е действие. С привеждане на доводи няма да ме подтикнеш да действам. Мислиш ли, че ще тръгна да вземам решения заради аргументи? Щях да намеря още по-добри против тебе.

Виждал ли си изоставената жена да те спечелва отново с дело в съда, като докаже, че има право? Делото само те дразни. Тя не ще може да те върне, даже показвайки се такава, каквато си я обичал, понеже точно тази жена ти вече не обичаш. Виждал съм как нещастницата, стигнала до венчило след подобна тъжна песен, я подхваща отново в навечерието на развода. Но сега тъжната песен вбесяваше мъжа.

Може би тя би могла да го върне, събуждайки у него този, който е бил, когато я е обичал. Но за това е потребен творчески гений, понеже въпросът е да вдъхнеш нещо у човека, както аз му вдъхвам влечение към морето, което ще го направи строител на кораби. Тогава дървото ще расте в цялото си многообразие. И той отново ще закопнее за тъжната песен.

За да породя любов към мен, аз будя някого в теб, пазен за мен. Няма да ти разказвам какво съм изстрадал, това ще те отблъсне. Няма да ти отправям упреци: те биха те раздразнили с право. Няма да ти изреждам какви причини имаш да ме обичаш, тъй като нямаш причини. Причината да обичаш е любовта. Няма да се покажа и такъв, какъвто ти искаше да бъда. Защото този човек ти вече не го искаш. В противен случай, щеше още да ме обичаш. Но аз ще те повдигна към мен. И ако съм силен, ще ти покажа пейзаж, който ще те направи мой приятел.

Жената, забравена от мен, усетих като стрела в сърцето, когато ми каза: „Чуваш ли своето загубено звънче?“

В крайна сметка какво имам да ти кажа? Често отивах да седна навръх планината. И внимателно разглеждах града. Или разхождайки се в мълчанието на моята обич, слушах как хората си говорят. И чувах думи, последвани от действия, когато бащата казва на сина си: „Напълни ми тази делва на извора“ или ефрейторът на войника: „В полунощ ще застъпиш наряд…“. Но винаги ми се е струвало, че в тези думи нямаше нищо тайнствено и че пътникът, непознаващ езика, доловил връзката им с делничното, не би открил в тях нищо по-интригуващо, отколкото в действията на мравуняка, до едно ясни и разбираеми. И наблюдавайки превоза на товари, строежите, грижите за болните, занаятите и търговията в моя град, не виждах нищо, което не би било присъщо на някое животно, малко по-дръзко, по-изобретателно и схватливо от другите, но също тъй очевидно ми се разкриваше, че докато ги разглеждах във всекидневните им действия, аз още не съзирах в тях човека.