Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Защото моментът, в който той се проявяваше, ставаше ми необясним чрез правилата на мравуняка и ми се изплъзваше, ако не знаех смисъла на думите; беше тогава, когато, седнали в кръг на пазарния площад, те слушаха някой разказвач на легенди, който, ако притежаваше гений, разполагаше с властта да се вдигне, след като им е говорил, и последван от тях, да опожари града.

Виждал съм тези кротки тълпи, вдигнати от гласа на някой пророк и тръгнали подире му да се стопят в пещта на битката. Трябва да е било непреодолимо пренесеното от вятъра на думите, щом като веднъж получила го, тълпата отхвърляше поведението на мравуняка и се превръщаше в пожар, излагайки се доброволно на смърт.

Понеже завръщащите се вкъщи бяха преобразени. И ми се струваше, че за да повярваш в магическите действия, не беше нужно да ги търсиш в празните приказки на маговете, тъй като за моите уши съществуваха чудотворни словосъчетания, способни да ме изтръгнат от дома ми, от работата ми, от привичките ми и да ме накарат да пожелая смъртта.

Затова всеки път се вслушвах внимателно, различавайки въздействащата реч от тази, която не създаваше нищо, за да се науча да разпознавам какво беше пренасяно. Понеже изказаното е без значение. В противен случай всеки щеше да е велик поет. И всеки щеше да е вожд, казвайки: „Последвайте ме заради щурма и мириса на изгорял барут…“ Но опиташ ли сам, ще ги разсмееш. Същото е с тези, които проповядват доброто.

Но след като бях слушал как някои успяват да променят хората и бях молил Бог да ме просветли, беше ми дадено да се науча да разпознавам във вятъра на думите рядко пренасяните семена.

Така направих крачка в опознаването на щастието и приех да го разглеждам като проблем. Струваше ми се, че то сякаш е резултат от избора на церемониал, който създава щастлива душа, а не на подарени безплодни предмети. Защото е съвършено невъзможно да доставиш щастието на хората като запас. И баща ми нямаше какво да даде на онези берберски изгнаници, за да ги направи щастливи, докато в най-суровите пустини и в най-пълната нищета съм наблюдавал хора, сияещи от радост.

Но не си представяй, че мога да повярвам за миг, че твоето щастие ще се роди от самотата, празнотата и нищетата. Защото те могат и да те отчаят. Ала аз ти посочвам като поразителен примера, който тъй добре отличава щастието на хората от качеството на доставените им запаси и тъй съвършено поставя появата на щастието в зависимост от качеството на церемониала.

И ако опитът ме е научил, че щастливите хора се откриват в по-голямо съотношение в пустините, в манастирите и в саможертвата, отколкото сред уседналите в плодородните оазиси или островите, наричани „щастливи“, то никога не съм заключавал — а и щеше да е глупаво, — че качеството на храната се противопоставя на качеството на щастието, а просто, че там, където благата са в по-голямо изобилие, на хората се предлагат повече възможности да сбъркат по отношение на естеството на радостите си, сякаш наистина идващи от нещата, а всъщност те ги получават само от смисъла, който тези неща придобиват в тази империя, в тази къща, в това имение. Оттам възможно е в благоденствието те по-лесно да се измамят и по-често да се стремят към безполезни богатства.

Докато за живеещите в пустинята или в манастира, които не притежават нищо, е очевидно откъде идват радостите им и така по-лесно спасяват самия източник на пламенното си усърдие.

Но и тук нещата още веднъж напомнят врага, който те унищожава или те укрепва. Понеже ако ти, разпознал истинския му източник, можеше да съхраниш пламенното усърдие на щастливия остров или в оазиса, човекът, който би се родил от него, би бил още по-извисен, както от многострунен инструмент можеш да се надяваш да изтръгнеш по-богат звук, отколкото от еднострунен. Както и че качеството на дървото, тъканите, напитките и храните можеха само да облагородят двореца на баща ми, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Но същото е и с новите позлати, които нищо не струват в магазина, ала придобиват смисъл едва когато излязат от сандъците и подредени в някоя къща, разхубавят лицето й.

Пак дойде при мен оня пророк с тежък поглед, който ден и нощ таеше свещена ярост в душата си и на всичко отгоре беше кривоглед:

— Редно е — рече ми той — да ги принудим да правят жертви.

— Несъмнено — отвърнах му, — защото е добре част от техните богатства да се удържа от запасите им, като от това леко обедняват, но се обогатяват от смисъла, който богатствата ще придобият тогава. Понеже те не струват нищо за тях, ако не са заели място в едно лице.