Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Да. Можете ли да опишете мъжа, който е бил горе, на моста? Убиеца?

— Не съвсем. Носеше една от онези маски за Хелоуин. Сещате ли се, онези гумените, дето се нахлузват на главата? Мисля, че беше с лицето на Ричард Никсън. Не, сигурен съм. Това говори ли ви нещо?

— Да. Благодаря ви за помощта — кимнах на мъжа. — Друг полицай ще дойде да ви разпита за допълнителни подробности.

Следващият свидетел, с когото разговарях, беше шофьор на лимузина. Той ми каза, че убиецът изглеждал по-висок и доста по-тежък от жертвата. Освен това бил облечен с дълго тъмно яке без някакви отличителни белези. После си спомни някои подробности за това, което лудият викал през мегафона.

— Кучият му син крещеше: „Върнах се!“. Това бяха първите му думи.

— Забелязахте ли да държи камера или записващо устройство? — попитах го.

Шофьорът на лимузината поклати глава.

— Съжалявам, честно, не зная. Не съм и видял. Всичко беше толкова объркано.

— И все още е — рекох и потупах мъжа по рамото. — Спомняте ли си още нещо?

Шофьорът на лимузината отново поклати глава.

— Съжалявам.

Успях да поговоря с още няколко свидетели, преди да пуснат движението. По-късно щях да анализирам и обобщя наученото. Ала засега бях събрал достатъчно сведения за първите критични часове. Надявах се, че ще ми е от полза, но много не ми се вярваше. Като човек, който организира шоута на живо, убиецът отлично прикриваше следите си.

Няколко минути по-късно Бри, Сампсън и аз се срещнахме отново в западния край на пешеходния мост, откъдето убиецът бе избягал, поне според някои от очевидците.

— Храстите наоколо са изпотъпкани — заяви Сампсън, като посочи високата трева от другата страна на шосето. — Доколкото разбрахме, той се е качил на мотор, или нещо подобно, и е изчезнал. Засега не знаем нищо повече.

— Между другото няма и поздравителна картичка — вметна Бри.

— Това е малко странно — отбелязах аз. — Да не би този път да е забравил да се подпише? Откога се случват подобни неща?

— Или е променил стила си — предположи Сампсън. — И отново стигаме до въпроса: откога се случват подобни неща?

— Или това не е същият тип — изрекох на глас онова, което не ми даваше мира от известно време.

В този миг мобилният телефон на Бри зазвъня и тя веднага го допря до ухото си. Докато слушаше, лицето й не би могло да има по-мрачно изражение.

Накрая вдигна поглед към двама ни.

— Е, отново е ударил. Имало е друго убийство.

Този път нямаше да знаят какво се е стоварило върху главите им. Убиецът пристигна на „Федекс Фийлд“ в Ландовър, Мериленд, два часа преди началото на първия мач за сезона. Купи си сода и хотдог, после се помота в магазина „Хол ъв Фейм“. Нямаше намерение да купува нищо — не беше фен на „Редскинс“, — но искаше да се смеси с останалите запалянковци.

Поне засега.

А след това — щеше да излезе на сцената. Наистина да се изяви. Да се покрие с нова слава. Да изиграе ролята си в четвъртата история .

С крайчеца на окото си видя няколко от играчите, които загряваха — нападателите оживено подскачаха, подаваха си дълги топки, атакуваха крайната зона на противниковия отбор. Билетите бяха разпродадени — нямаше мач, в който „Редскинс“ да играе на свой терен и стадионът да не е пълен докрай. За сезонните мачове желаещите си купуваха билети с години напред.

Колко само обичаше препълнени зали и стадиони за представленията си!

Неколцина от най-разпалените фенове пееха „Да живеят «Редскинс»“ — малко фалшиво и с доста цветисти фрази, което бе странно, тъй като сред тълпата имаше доста деца. Така наречените „суперфенове“ носеха ярки перуки, блузи на точки и свински зурли. Някои от тях пушеха дълги пури, които подсилваха свинския им вид.

Той не беше стигнал чак до подобни крайности в облеклото си, но носеше шапка и фланелка на „Редскинс“ и бе изрисувал лицето си в бяло и червено — цветовете на отбора. Този път се превъплъщаваше в образа на раздразнителния фен Ал Яблонски. Хубава и интересна роля.

Деветдесет и една хиляди се бяха натъпкали на стадиона и очакваха появата на Ал Яблонски. Само дето още не го знаеха.

Малко преди началото на мача на зеления терен излязоха Първите дами на мача — развети коси, блестящи помпони, оскъдни червени потничета и къси бели шортички. „Семейно забавление в най-типичния американски стил“, помисли си убиецът.

— Готови ли сте за малко футбол ? — изкрещя той от мястото си. — Или футбол на маса? — Феновете около него се засмяха и подеха популярна мелодия. Ал Яблонски познаваше публиката си и умееше да я възпламени.