Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Трябваше да бъда внимателен със Санди. Завършихме сеанса добре и с нейното тръгване работният ми ден приключи. Така ли бе наистина? Дали вече нямах и друга работа, която трябва да върша?

Тъкмо слизах по стълбите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Номерът не ми беше познат. Сега какво?

Допрях телефона до ухото си.

— Обаждам се от името на Кайл Крейг — изрече мъжки глас, който прекъсваше, но тутакси завладя цялото ми внимание. — Той не може да се обади в момента лично… Понеже се намира в строга изолация в Колорадо. Но иска да знаеш, че всеки ден мисли за теб и ти готви изненада. Страхотна изненада тук, във Вашингтон. Запомни — Кайл е човекът с плана . О, и освен това той иска да знаеш, че не е виждал слънцето от четири години и това го е направило по-силен и по-добър във всичко, което върши.

Телефонът в ръката ми замлъкна.

Кайл Крейг — Исусе, сега какво следваше?

И какво означаваше това съобщение? „И ти готви изненада“.

Опитвах да се убедя, че няма смисъл да си губя времето в мисли за маниаци убийци, които вече бях изпратил в затвора. Не и след като други още бродеха на свобода. Освен това никой досега не бе успял да избяга от строго охранявания затвор във Флорънс. А това не беше първият път, когато Крейг ме заплашваше от затворническата си килия.

Освен това вече не бях част от службите за сигурност. Разбира се, излизах с главния детектив, на когото бе възложено разследването по голям и много труден случай.

Убийството на „Ривъруолк“ вече се бе превърнало в медийна сензация.

Изглежда всички говореха за него. Дори пациентите ми се вълнуваха от ужасната трагедия. Най-истеричните новинарски емисии на всеки кръгъл час разпространяваха различни теории, коя от коя по-абсурдна. Продаваха страх седем дни в седмицата и двадесет и четири часа в денонощието, правейки трескав бизнес, и трябва да призная, че аз самият се облагодетелствах от същия търговски артикул. Ала с тази разлика, че се опитвах да успокоя страха, доколкото ми бе по силите. Винаги съм се старал да пресека паниката, като ловя убийците по улиците.

До една теориите на вашингтонската полиция за убиеца изглежда бяха стигнали до задънена улица. Или поне Бри смяташе така. Лицето от видеото не съвпадна с нито един от терористите в базата на ФБР. Касетата бе предоставена на същата агенция, която анализираше видеозаписите на Осама бин Ладен след 11 септември 2001 г. Оттам също нямаха късмет да идентифицират гласа на терориста, но още бе рано да се очакват големи резултати.

Освен това убиецът не бе показал принадлежност към нито една терористична група. Никой не го разпозна, след като го видя на снимките по неуморно повтарящите се новинарски емисии. Фотосите бяха направени от любители, свидетели на трагедията.

Бри бе споделила с ФБР цялата информация, с която разполагаше, но продължаваше със собственото си разследване. Това означаваше шестнадесетчасов работен ден за нея.

В четвъртък вечерта се отбих в офиса й, надявайки се да я убедя да излезем за кратка вечеря. Отделът за особено жестоки убийства към вашингтонската полиция се помещаваше в безлична сграда, разположена зад обикновен търговски център в Саутийст. Има достатъчно място за паркиране, което е повод някои полицаи да се шегуват, че това е истинската причина всички да искат да работят тук. Може и да е истина.

Кабинката на Бри бе празна. Компютърът й бе включен, а жълтата бележка, залепена върху монитора, гласеше: „Да се обадя на Алекс“, написана с нейния почерк. Но през целия днешен ден не се бях чувал с нея. Така че какво бе замислила сега?

— Бри ли търсиш? — Детективът от съседната кабина размаха полуизядения си сандвич. — Провери в заседателната зала. Надолу по коридора, вляво. Там си е устроила бивак.

Когато влязох в стаята, Бри седеше на стол, вдигнала крака върху масата, с дистанционното в едната си ръка, а с другата се почесваше по главата. Върху екрана на телевизора бе пуснато видеото на убиеца. Навсякъде бяха разпръснати разтворени папки, безброй бележки и снимки от местопрестъплението. Въпреки всичко, само като я видях, се развълнувах повече, отколкото ми се щеше да си призная.

— Здрасти. Кое време е? — посрещна ме тя, като ме видя застанал на прага.

Затворих вратата, преди да я целуна два пъти за поздрав.

— Време за вечеря, време за почивка. Гладна ли си?

— Умирам от глад. Ще погледаш ли това с мен само един-два пъти? Вече станах разногледа.