Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

В осем имах сеанс с ветеран от „Пустинна буря“, който продължаваше да се бори с демоните, последвали го у дома след войната. Беше насочен към мен от моя терапевт, Адел Файнъли, и аз се надявах, че накрая ще успея да му помогна. При все това още се намирахме на кризисен етап от лечението му и беше твърде рано да се каже дали наистина сме постигнали напредък в общуването си.

Следващият ми пациент бе жена, чиято следродилна депресия бе породила у нея противоречиви чувства към шестмесечната й дъщеря. Обсъдихме малкото й момиченце и дори поговорихме за моите чувства — само за минута — относно евентуалното заминаване на Деймън в подготвително училище. При сеансите с пациентите си, както и в полицейската си работа, аз обикновено не се придържах към общоприетите правила. Бях там, за да говоря с хората, и общувах с тях свободно, поне през повечето време.

По време на половинчасовата си почивка се обадих на Бри, а след това отново погледнах сайта на „Уошингтън Поуст“. Все още нямаше нищо, никакви нападения, никакви обяснения за смъртта на Тес Олсен.

Последният ми сутрешен пациент бе студентка по право от Джорджтаун, чиято мизофобия 9 9 Патологичен страх от мръсотия и микроби, изразяващ се в непрекъснат стремеж да се избягва допир до околните предмети. — Б.пр. толкова се бе изострила, че всяка нощ бе започнала да гори бельото си.

Каква сутрин само. Задоволителна в известно отношение. И относително безопасна — поне за мен.

Бри се обади в кабинета, докато похапвах корава кифла преди сеанса в един часа.

— Поработихме по-внимателно върху касетата — съобщи ми тя. — Кажи ми какво мислиш за това, Алекс. Върху челото на убиеца има белег. Във формата на полумесец. Вижда се съвсем ясно.

Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Би могло да е белег от стара травма. Това е предположение напосоки, но би могло да означава, че са били засегнати фронталните лобове. Хората с подобни увреждания са избухливи и импулсивни.

— Благодаря, докторе. Хубаво е, че си в отбора.

Аз бях в отбора? И откога? Съгласил ли се бях с това? Не мислех така.

След обяда и приятната раздумка с Бри за убийства имах сеанс с последния си пациент за деня. Беше от любимите ми — жена в средата на тридесетте, наричаше се Санди Куинлан.

Санди наскоро се бе преместила във Вашингтон от малък град в Северен Мичиган, недалеч от Канада. Бе приела работа като учителка в Саутийст, с което тутакси бе спечелила симпатиите ми.

За нещастие Санди не се харесваше особено.

— Обзалагам се, че имате поне десетина пациенти като мен. И всички са самотни, депресирани и необвързани жени в големия, лош град.

— Всъщност не. — Казах й истината, имах такъв ужасен навик. — Ти си единствената ми ДНЖ в ГЛГ.

Санди схвана шегата и се усмихна, сетне продължи:

— Е, това просто е… жалко. Почти всяка жена, която познавам, търси все едно и също тъпо нещо.

— Като например щастие? — попитах.

— Щях да кажа мъж. Или жена, предполагам. Някого, когото да обичаш.

Аз определено съзирах у Санди различен човек от този, когото тя виждаше.

Предпочиташе да изглежда по класическия стереотип за самотни жени — хубава външност, скрита зад очила с тъмни рамки и безформени дрехи в унили цветове. Беше започнала да се отпуска с мен, а когато искаше, можеше да бъде хубава, интересна и забавна. Беше искрено загрижена за децата, на които преподаваше. Често говореше за тях с най-топли думи. В това отношение не изпитваше никакви противоречиви чувства.

— Доста ми е трудно да те определя като жалка — рекох накрая. — Съжалявам, това е само мое мнение. Бих могъл и да греша.

— Е, когато терапевтът ми е вероятно най-добрият ми приятел, може да ме нарича, както иска. — Преди да успея да отговоря, тя се засмя стеснително. — Не се тревожете, нямах предвид нищо откачено, както сигурно е прозвучало. Просто исках да…

Импулсивно ми се прищя да се пресегна и да уловя ръката й, но като терапевт не биваше да го правя. Макар че в очите й имаше нещо — бяха изпълнени с такъв копнеж и надежда, че не можех да не се чувствам раздвоен. Исках тя да знае, че ме е грижа за нея. Но в същото време държах да съм сигурен, че отношенията ни са съвсем ясни. Може би тонът на Санди и този очаквателен поглед не означаваха нищо. Но в същото време знаех, че всичко означава нещо . Или поне това бях прочел в купищата дебели книги, които бяха задължителни за училища като „Джорджтаун“ и „Джон Хопкинс“.