Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Добре, какво ще кажеш за това: някой току-що прецака голяма електрическа компания, като изпрати във въздуха пет хиляди градусова електрическа искра и спря електрозахранването на пет квартала на юг от центъра и „Линкълн“. Това достатъчно конкретно ли ти се струва?

Хората на закона и реда пристигнаха след няколко минути.

Представителят на Националната сигурност беше млад, но по чин беше старши офицер. Имаше вид на роден в Кънектикът или Лонг Айлънд и отраснал около кънтри клубовете на градчето, но за Райм това беше по-скоро демографски проблем, отколкото недостатък. Острият му и блестящ поглед имаше за цел да опровергае факта, че офицерът всъщност няма ясна представа къде точно в йерархията е неговото място, но това можеше да се каже почти за всеки работещ в АНС. Името му беше Гари Ноубъл.

Федералните, естествено, също бяха на линия, в лицето на специален агент Фред Делрей, с когото Райм и Селито работеха често. Едгар Хувър, основателят на ФБР, щеше да се втрещи от изненада, ако можеше да види отнякъде афроамериканския агент, защото, очевидно за всички, той не беше от Ню Ингланд, но основният извор на изумлението му вероятно щеше да е пълната липса на какъвто и да е намек за онзи „стил Девета улица“ у агента, препоръчителен, дори задължителен, за един ръководител на отдел на ФБР в окръг Вашингтон. Делрей обличаше бяла риза и вратовръзка само когато работеше под прикритие, изискващо подобна маскировка, това беше единствената причина да държи в гардероба си подобни одежди. Днес той беше облечен в типичен „Делрей“ стил: тъмнозелен кариран костюм и розова риза, характерна за веселяците от Уолстрийт. Но оранжевата вратовръзка стресна дори и Райм.

Делрей беше в компанията на наскоро назначения за заместник-шеф на нюйоркския клон на ФБР специален агент Тъкър Макданиъл. Започнал кариерата си във Вашингтон, после изпратен на мисии из Близкия изток и Южна Азия, откъдето се бе завърнал наскоро, специален агент Макданиъл беше добре сложен мъж с гъста черна коса и смугла кожа, но с яркосини очи, които се вторачваха в теб така, сякаш те упрекваха, че лъжеш, докато му казваш „Здрасти“.

Подобен поглед беше голям плюс за офицер от ръководния кадър на ФБР, но Райм прецени, че някак си не пасва за конкретния случай.

От страна на полицията тук беше обемистият Лон Селито, облечен в сив костюм и с необичайна за него бледосиня риза. Вратовръзката — петната по нея си бяха от дизайна, а не защото беше купена от магазин за дрехи втора употреба и поради това малко зацапана — беше единственият неизмачкан атрибут от целия му тоалет. Вероятно беше подарък за рождения му ден от Рейчъл, момичето, с което живееше, или от сина му. Зад детектива от Главно управление на полицията стояха Сакс и Рон Пуласки — рус, младолик офицер от патрулиращия отряд. Официално той се водеше на работа при Селито, но неофициално сътрудничеше на Райм и Сакс, беше техните очи и уши на местопрестъплението. Пуласки беше в полицейска униформа, ръбът на тениската му се виждаше под яката на ризата.

Разбира се, Макданиъл и Ноубъл бяха чували за Райм и виждайки парализирания криминолог-консултант да се движи сръчно с инвалидния си стол из лабораторията, демонстрираха различни степени на изненада, симпатия и неудобство. Но притеснението и неудобството изчезнаха бързо, както ставаше с всички, освен с най-притеснителните, и вниманието им бе грабнато от нещо друго: изумителното кръгло помещение, облицовано с дърво и претъпкано с оборудване за каквото едно разследващо управление в средно голям град можеше само да си мечтае.

След общото представяне Ноубъл взе думата:

— Господин Райм…

— Линкълн — поправи го Райм.

Винаги се дразнеше от излишното официалничене: за него обръщението по фамилия беше като снизходително потупване по главата, придружено с думите: „Горкичкият! Колко ми е мъчно, че си прикован към инвалидния стол за цял живот! Затова ще внимаваме и ще бъдем изключително любезни с теб“.

Сакс долови раздразнението в гласа му и вдигна вежди. Райм преглътна усмивката си и успя да остане сериозен.

— Да, разбира се. Линкълн — покашля се Ноубъл. — Ето каква е ситуацията. Какво знаеш за мрежата… електрическата мрежа?

— Почти нищо — призна той.

В колежа беше учил физика, но електричеството не успя да привлече вниманието му, затова не знаеше друго, освен че електромагнетизмът е една от четирите основни енергии в природата, наред с гравитацията, слабите и силните ядрени взаимодействия. Основният му интерес към електроенергията се заключваше в грижата да си я плаща редовно, за да е сигурен, че оборудването в лабораторията ще бъде захранено. Високотехнологичните машинки гълтаха огромно количество ток, беше му се наложило да сменя инсталацията два пъти, за да може да издържи голямата мощност.