Джефри Дивър - Сенчеста зона

Натисна спирачката и отвори вратата. Механизмът се задейства и автобусът се наклони към тротоара, долното метално стъпало се оказа на няколко сантиметра от бордюра.

Шофьорът обърна широкото си, грубовато лице към вратата и изчака да се отвори с познатия хидравличен звук. Хората започнаха да се качват.

— Добро утро — поздрави весело той.

Възрастна жена, стиснала здраво стара пазарска чанта „Хенри Бендел“, му кимна в отговор и подпирайки се на бастуна си, се заклатушка навътре, подминавайки определените за възрастни и инвалиди места в предната част.

Как може да не ги обичаш тези нюйоркчани?

Последва внезапно движение в огледалото за задно виждане. Блесна жълта светлина. Един камион с надпис „Алгонкуин Консолидейтед“ зад него приближи с бясна скорост и спря. От него излязоха трима работници, спряха се и заговориха. В ръцете си държаха куфарчета с инструменти, предпазни ръкавици и жилетки. После тръгнаха бавно към сградата. Не изглеждаха много ентусиазирани, докато я оглеждаха и спореха за нещо. Единият рязко поклати глава в знак на несъгласие.

Шофьорът се обърна към последния човек, който се канеше да се качи в автобуса, млад латиноамериканец, стиснал метро карта в ръка. Беше спрял до вратата и гледаше озадачено към подстанцията. Шофьорът забеляза, че той сякаш души въздуха.

После сам я усети. Остра задушлива миризма. Нещо гореше. Напомни му за пералната машина на жена му, когато даде на късо и изолацията й изгоря. Припомни си, че му се повдигна от нея. В същия момент от входа на подстанцията се понесе тънка струйка дим.

Ето защо хората на „Алгонкуин“ бяха тук.

„Сега ще настане голяма бъркотия“, помисли си шофьорът и се зачуди дали това означава, че токът ще спре и светофарите няма да работят. Пресичането на центъра щеше да се превърне в ад. Пълна лудница. При нормални обстоятелства го изминаваше за двайсет минути, но сега щяха да отидат часове. Каквото и да ставаше, по-добре беше да тръгва, за да освободи място за колите на пожарната. Той махна с ръка към младежа до вратата.

— Хей, господине, трябва да тръгвам. Качвайте се…

И докато човекът, все още душейки въздуха, се обръщаше и слагаше крак на първото стъпало, от подстанцията се разнесе звук, приличащ на този от изстреляни куршуми. От автомат. Проблесна светкавица и светлина като от хиляди слънца плисна по тротоара между автобуса и висящия от прозореца кабел.

Латиноамериканецът изчезна в облак от бели пламъци.

Образът в огледалото на шофьора се разпадна като празен телевизионен канал. Мощен грохот разтърси земята и в същото време го оглуши залп като от изстрели. Предпазният колан го задържа на седалката, но горната част на тялото му залитна към страничното стъкло и се удари в него.

Чу писъците на пътниците с оглушалите си уши. Видя пламъците с полуслепите си очи.

И докато губеше съзнание, се запита дали не беше той причината за всичко това.

— Трябва да те разочаровам. Изпуснали са го на летището. Преди час е забелязан в центъра на Мексико Сити.

— Не! — въздъхна Линкълн Райм и затвори очи. — Не…

Седнала до инвалидната количка на Райм, чийто червен цвят напомняше захаросана ябълка, Амелия Сакс се наведе към черната кутия на говорителя и попита:

— Какво стана?

И докато слушаше хвана дългата си, червена коса и я усука на стегната опашка.

— Докато получим информация за полета му от Лондон, самолетът вече беше кацнал — гласът на жената едва се чуваше. Говорителят пращеше при всяка нейна дума. — Изглежда се е скрил в буса за вътрешното зареждане и се е измъкнал през служебния вход. Ще ви покажа доклада от мексиканската полиция. Имам линка. Изчакайте минутка.

Гласът й заглъхна, тя се отдалечи от микрофона и даде някакви нареждания на колегата си за видеото.

Беше няколко минути след дванайсет на обяд. Райм и Сакс бяха на първия етаж, превърнат в криминологична лаборатория, в дома на Линкълн в западната част на Сентрал Парк — викторианска сграда в готически стил, принадлежала (поне така му се искаше на Райм) на не толкова праведни викторианци. Безскрупулни бизнесмени може би, лукави политици или мошеници от висока класа. Или честен полицай със склонност да разбива главите на лошите. Райм беше автор на класически роман за престъпление, извършено в далечното минало в Ню Йорк, и докато го пишеше, бе използвал източниците си, за да събере подробности за историята на къщата, но нищо не успя да открие.