Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Господарю, дай писмото! Дай писмото!

Грабна дъсчицата, която му подаде Виниций, поклони се на християните и на болния, прокрадна се приведен край стената и изчезна.

В градината тъмнината го обгърна, отново косите му настръхнаха от страх, понеже беше уверен, че Урс ще тръгне след него и ще го убие в нощта. Би избягал с всички сили, но краката му отказаха да го слушат, а след малко, когато Урс наистина застана пред него, не можеше да ги помръдне.

Хилон падна с лице на земята и започна да стене:

— Урбан… В името на Христа…

Но Урбан каза:

— Не бой се. Апостолът ми нареди да те заведа до външната врата, за да не се луташ в тъмнината, а ако пък нямаш сили, ще те придружа до къщи.

Хилон вдигна глава.

— Какво казваш? Какво?… Няма да ме убиеш?

— Не, няма да те убия; ако пък съм те стиснал много силно и съм ти разместил костите, прости ми.

— Помогни ми да стана — каза гъркът. — Значи, няма да ме убиеш? А? Придружи ме само до улицата, по-нататък сам ще отида.

Урс го вдигна от земята като перце, изправи го на крака и след това го преведе през тъмния проход до втория двор, откъдето се отиваше към преддверието и улицата. В прохода Хилон си повтаряше: „Изгубен съм вече!“ и едва когато се озова на улицата, се успокои и каза:

— По-нататък сам ще вървя.

— Мир на тебе!

— И на тебе, и на тебе!… Остави ме да си отдъхна.

След като Урс си отиде, Хилон си отдъхна с пълни гърди. Попипа се с ръце по кръста и бедрата, сякаш искаше да се увери, че живее, и с бързи крачки тръгна напред.

Но като измина няколко десетки крачки, спря се и рече:

— Все пак защо не ме убиха?

Но въпреки беседите с Евриций за християнското учение и разговора с Урбан край реката, въпреки всичко чуто в Остриан той не можеше да намери отговор на тоя въпрос.

Виниций също не можеше да си даде сметка за станалото и дълбоко в душата си беше учуден не по-малко от Хилон. Тия хора се отнасяха така добре с него и вместо да му отмъстят, грижливо превързваха раните му — всичко това той приписваше отчасти на учението, което християните изповядваха, но най-много на Лигия, а отчасти и на това, че беше високопоставен. Но постъпката им с Хилон надминаваше представата му за способността на човека да прощава. И неволно в мислите му се зароди въпросът: защо не убиха гърка? Те можеха спокойно да извършат това безнаказано. Урс щеше да го закопае в градината или пък да го хвърли през нощта в Тибър, който в ония времена на нощни разбойничества, извършвани от самия цезар, изхвърляше сутрин човешки тела толкова често, че никой не се интересуваше откъде са се взели. Освен това, според Виниций, християните не само че можеха, но и трябваше да убият Хилон. Всъщност милосърдието не беше съвсем чуждо на оня свят, към който принадлежеше младият патриций. Атиняните бяха му издигнали олтар и дълго време се противопоставяха на въвеждането в Атина на гладиаторските борби. Случваше се и в Рим победените да получават прошка, както например британският крал Каликрат, който, пленен по времето на Клавдий, бил щедро подпомаган от него и живеел свободно в града. Но отмъщението за лична обида както на Виниций, така и на всички други се струваше напълно основателно и справедливо. Отказът от него беше противен на душата му. Наистина той също беше слушал в Остриан, че трябва да обичаме даже и враговете си, но смяташе това за някаква теория, която няма значение в живота. Мина му през ума, че не убиха Хилон може би само защото сега имат някакви принципи или пък че луната е в такава фаза, когато на християните не им е позволено да убиват. Беше чувал още, че има периоди, когато на някои народи не е позволено да започват дори война. Тогава защо не предадоха гърка в ръцете на правосъдието, защо апостолът каза, че ако някой сгреши седем пъти, трябва и седемте пъти да му се прости и защо Главк рече на Хилон: „Нека бог ти прости, както ти прощавам аз“? Та нали Хилон му беше причинил най-голямото зло, каквото един човек може да стори на друг! И при мисълта как той самият би постъпил с тоя, който би убил например Лигия, сърцето на Виниций закипя като вряла вода: не биха се намерили мъки, с които той не би си отмъстил за нея! А Главк му прости! Прости му и Урс — той, който би могъл да убие когото си поиска в Рим, и то напълно безнаказано, защото след това трябваше да убие само царя на Неморенската гора, за да заеме мястото му и да се спаси… Нима на човека, на когото Кротон не можа да се противопостави, щеше да устои гладиаторът, изпълняващ тая длъжност, която можеше да се получи само чрез убийството на предшественика „цар“? На всички тия въпроси отговорът беше само един: те не убиват поради някаква голяма доброта, каквато не е имало досега на света, и поради безграничната си обич към хората, която ги кара да забравят за себе си, за своите обиди, за своето щастие и нещастие — и да живеят за другите. Каква награда щяха да получат за това, Виниций беше чул в Остриан, но всичко това не можеше да се побере в главата му. Той чувстваше, че тоя земен живот, свързан с отричането от всякакви блага и удоволствия в полза на другите, ще да е жалък. В това, което Виниций мислеше за християните, наред с огромното учудване имаше и милосърдие, и някакъв оттенък на презрение. Струваше му се, че те са овце, които рано или късно ще бъдат изядени от вълците, а неговата римска натура не беше способна да се проникне от уважение към ония, които позволяват да бъдат изядени. Все пак едно нещо го порази. Ето, след като Хилон излезе, някаква дълбока радост озари всички лица. Апостолът се доближи до Главк, сложи ръка на главата му и каза: