Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Нощта беше студена както сега, но сърцето ми закипя, та извадих меча да го защитя и отсякох ухото на слугата на първосвещеника. Бих го защищавал повече от собствения си живот, ако не ми беше казал: „Сложи ножа в ножницата. Нима не трябва да изпия чашата, която ми поднася моят отец?…“ Тогава го хванаха и вързаха…

Като каза това, сложи ръце на челото си и млъкна, желаейки да намали силата на спомените си при по-нататъшния разказ. Но Урс не можа да се въздържи, скочи, разрови огъня в огнището с машата така, че той заискри като златен дъжд и пламна по-силно, след това седна и извика:

— А, ако бях аз… бих… па после да беше станало, каквото ще.

Но Лигия сложи пръст на устните си и той изведнъж млъкна. Дишаше дълбоко и се виждаше, че е възмутен до дъното на душата си и макар че беше винаги готов да целува нозете на апостола, не можеше да се помири с тази негова постъпка. Ако някой би дръзнал в негово присъствие да вдигне ръка срещу Спасителя, ох, късове щяха да хвърчат и от войниците, и от слугите на първосвещениците… При тази мисъл само, а също от скръб и от душевно вълнение очите на Урс се напълниха със сълзи и той помисли, от една страна, че не само би защитил Спасителя, но би повикал на помощ и лигийците, а от друга, че ако стореше това, би проявил спрямо него непослушание и би попречил на изкуплението на света.

Затова той не можеше да сдържи сълзите си.

След малко Петър махна ръце от челото си и започна да разказва по-нататък, но отново полусън налегна Виниций. Това, което чу сега, се смесваше с онова, което апостолът разказваше миналата нощ в Остриан — деня, когато Христос се появил на брега на Тивериадското езеро. Той виждаше просторната водна шир, на нея рибарска лодка и в лодката Петър и Лигия. Самият той плуваше с всички сили след тях, но болката в счупената ръка му пречеше да ги стигне. Буря плискаше в очите му вълни, а той потъваше и викаше с умолителен глас за спасение. Тогава Лигия падна на колене пред апостола, а той обърна лодката и протегна към него веслото. Виниций се хвана, с тяхна помощ се качи в лодката и падна на дъното й.

После му се стори, че е станал и вижда множество хора да плуват след лодката. Вълните заливаха с пяна главите им; някои показваха из бездната само ръцете си, а Петър спасяваше един след друг потъващите и ги вземаше в лодката, която се разширяваше като по чудо. Скоро я изпълниха цели тълпи, големи като ония в Остриан, а и още по-големи… Виниций се чудеше как можаха да се съберат в нея и се страхуваше, че ще потънат. Лигия обаче го успокояваше и му показваше някаква светлина на далечния бряг, към който плуваха. Тук кошмарите на Виниций отново се смесиха с онова, което беше чул в Остриан от устата на апостола за това как се появил Христос край езерото. Сега той съгледа в оная крайбрежна светлина някаква фигура, към която Петър направляваше лодката. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече бурята утихваше, водната шир ставаше по-гладка, а сиянието по-голямо. Тълпите запяха химн, изпълнен с благост, въздухът бе наситен с нардово ухание; водата отразяваше цветовете на небесната дъга, от дъното сякаш прозираха лилии и рози; най-после лодката допря леко гръд о пясъка. Лигия го хвана за ръката и каза: „Ела, ще те заведа!“ И го поведе към сиянието.

Виниций отново се събуди, но виденията му изчезваха бавно, затова той не се върна веднага към действителността. Известно време след това все още му се струваше, че се намира край езерото и че го заобикалят тълпи, сред които, без да знае защо, търсеше Петроний и се чудеше, че не може да го намери. Пламъкът на огнището, край което нямаше вече никого, го свести напълно. Маслинените главни тлееха бавно под червената пепел, цепениците от пинии, скоро хвърлени в жаравата, стреляха ярки огнени езици; и в тоя блясък Виниций видя Лигия. Тя седеше близо до леглото му.

Видът й го покърти дълбоко. Спомни си, че миналата нощ тя прекара в Остриан и целия ден помагаше около него, а сега, когато всички бяха отишли да почиват, само тя единствена бдеше до леглото му. Лесно можеше да се види, че е изморена, тъй като седеше неподвижно и очите й бяха затворени. Виниций не знаеше дали тя спи, или е потънала в мисли. Той гледаше профила й, гледаше спуснатите й клепачи и сложените й на коленете ръце; в езическата му глава бавно започна да се ражда мисълта, че наред с голата, самонадеяна и горда със своите форми гръцка и римска красота на света съществува и друга, нова, чудно чиста, одухотворена.