Хенрик Сенкевич - Quo vadis

В желанието си да узнае за случилото се при отвличането на Лигия той разпитваше по-нататък с глас на строг съдия:

— Какво направихте с Кротон? Говори и не лъжи.

Урс повторно въздъхна:

— Това ще ти каже Виниций.

— Значи, си го пробол с нож или пък си го убил с тояга?

— Нямах оръжие!

Гъркът не можеше да се начуди на свръхчовешката сила на варварина.

— Нека Плутон да те… тоест, исках да кажа, нека Христос ти прости!

Те вървяха известно време мълчешком, след това Хилон каза:

— Аз няма да те издам, но се пази от нощната стража.

— Аз се боя от Христа, а не от нощната стража.

— Вярно е. Няма по-голямо престъпление от убийството. Ще се моля за теб, но не зная дали моята молитва ще помогне — освен ако обещаеш, че никога в живота си няма да докоснеш никого дори с пръст.

— Аз и без това не съм убивал умишлено — отговори Урс.

За всеки случай обаче Хилон искаше да се осигури и не преставаше да внушава на Урс отвращение към убийството и го увещаваше да се закълне. Той разпитваше и за Виниций, но лигиецът отговаряше на въпросите му неохотно и повтаряше, че това, което трябва да чуе, ще го чуе от устата на самия Виниций. Разговаряйки така, те изминаха най-после дългия път от жилището на гърка до Задтибрието и се озоваха пред къщата. Сърцето на Хилон отново започна да бие неспокойно. От страх му се стори, че Урс го поглежда с някакъв настървен поглед. „Малка е утехата — говореше си той, — че ще ме убие неумишлено, във всеки случай бих предпочел парализа да порази него и всички лигийци. О, Зевс, стори това, ако можеш.“ Размишлявайки така, той се загръщаше по-плътно в своя галски плащ и си повтаряше, че се страхува от студа. Най-после, като минаха преддверието и първия двор и се озоваха в коридора, водещ към градината, Хилон внезапно се спря и каза:

— Позволи ми да си отдъхна, иначе не ще мога да разговарям с Виниций и да му дам съвети за спасението на душата му.

Като рече това, остана неподвижен — и макар да си повтаряше, че никаква опасност не го застрашава, все пак при мисълта, че ей сега ще застане сред тия тайнствени люде, които видя в Остриан, краката му се разтрепераха.

В това време от къщичката долетя до ушите им песен.

— Какво е това? — попита той.

— Казваш, че си християнин, а не знаеш, че у нас има обичай след всяко ядене да славословим нашия Спасител с песен — отговори Урс. — Мириам трябва да се е върнала вече със сина си — а може и апостолът да е с тях; всеки ден той посещава вдовицата и Крисп.

— Заведи ме право при Виниций.

— Виниций е в същата стая, където са всички; тя е единствената голяма, а останалите са тъмни кубикулуми, в които само спим. Да влезем, там ще си отпочинеш.

Влязоха. В стаята не беше светло, вечерта беше мъглива и студена, а пламъчетата на няколко светилника едва разпръскваха тъмнината. Виниций по-скоро се досети, отколкото позна, че човекът с качулката е Хилон, а той, като видя леглото в ъгъла на стаята и на него Виниций, без да обръща внимание на другите, се спусна право към него, сякаш бе уверен, че там ще бъде в безопасност.

— О, господарю! Защо не послуша съветите ми! — завика той, скръствайки ръце.

— Мълчи — каза Виниций — и слушай!

Той започна да се вглежда внимателно в очите на Хилон и да говори бавно и ясно, сякаш искаше всяка негова дума да бъде приета като заповед и да остане веднъж за винаги в Хилоновата памет:

— Кротон се хвърли върху мен да ме убие и да ме ограби — разбираш ли? Тогава аз го убих, а тия люде превързаха раните ми, които получих в борбата с него.

Хилон разбра веднага, че Виниций говори така навярно по силата на някаква уговорка с християните и иска да му повярват. Той разбра това по лицето на Виниций и за един миг, без да издаде с нищо своето съмнение или учудване, вдигна очи и извика:

— Той беше истински злодей, господарю! Нали те предупреждавах да не му се доверяваш. Всичките ми съвети отскачаха от главата му като зърна грах от стена. Мъките на целия Хадес не са достатъчни за него. Който не може да бъде честен човек, трябва понякога да бъде злодей, а кому е по-трудно да стане честен, ако не на злодея? Но да нападаш своя благодетел и толкова великодушен господар… О, богове!…

Тук той си спомни, че по пътя се представяше пред Урс за християнин — и млъкна.

Виниций каза:

— Ако не беше тази сика, която имах, щеше да ме убие.

— Благославям момента, в който те посъветвах да вземеш поне нож.

Виниций хвърли изпитателен поглед към гърка и попита: