Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тук Виниций се развълнува, а лицето му се сгърчи от гняв и той продължи раздразнен:

— Нима ти си мислил, че аз ще скрия желанието си да остана, за да я виждам?… И глупецът би разбрал това, даже и да отричах. Но с насилие аз не искам вече да я взема… Ще ти кажа и нещо друго. Ако тя не остане тук, със здравата си ръка ще скъсам превръзката на раненото рамо, не ще взема нито храна, нито питие — и нека причина за смъртта ми бъдеш ти и твоите братя. Защо ме превърза, а не заповяда да ме убият?

Той побледня от гняв и изтощение. Лигия, която слушаше целия разговор от другата стая и беше убедена, че Виниций ще изпълни казаното, се уплаши от думите му. За нищо на света тя не желаеше смъртта му. Ранен и беззащитен, той будеше у нея само състрадание, а не страх. От времето на бягството си тя живееше сред погълнати от непрестанен религиозен унес хора, които мислят единствено за саможертва, самоотверженост и безгранично милосърдие, сама се увлече до такава степен в това ново учение, че то замести дома, семейството, изгубеното й щастие, като същевременно направи от нея една от ония девойки християнки, които по-късно обновиха остарялата душа на света. Виниций повлия много върху съдбата й и беше изиграл твърде голяма роля в живота й, за да може да го забрави. За него тя мислеше по цели дни и неведнъж молеше бога да дойде момент, когато в духа на новото учение би могла да му се отплати за злото с добро, за преследването с милосърдие, да го пречупи, да го спечели за Христа и да го спаси. Сега й се струваше, че този момент е дошъл и че молитвата й е чута.

Тя се приближи до Крисп с вдъхновено лице и започна да говори, сякаш друг някакъв глас говореше от нейните уста:

— Крисп, нека той остане между нас и ние ще останем при него, докато Христос го излекува.

Старият презвитер, навикнал да търси във всичко божествено вдъхновение, виждайки екзалтацията й, тутакси помисли, че чрез нея говори може би висша сила, изплаши се и наведе глава.

— Нека бъде тъй, както казваш — рече той.

На Виниций, който през цялото време не откъсваше от Лигия очи, тая покорност на Крисп направи странно и силно впечатление. Стори му се, че между християните Лигия е някаква Сибила или жрица, заобиколена с почит и послушание. Пред тая почит и той самият неволно се преклони. Към любовта, която чувстваше, сега се прибави и някаква боязън, затова му се струваше, че любовта му е едва ли не дързост. Освен това той не можеше да свикне с мисълта, че отношенията им са променени, че сега не тя зависи от неговата воля, а той от нейната, че лежи болен, съкрушен, че е престанал да бъде нападателна и завладяваща сила и че се намира като беззащитно дете под нейното покровителство. За неговата горда и самоволна натура подобно отношение спрямо всеки друг би било унижение. Но в тоя случай той не само не се чувстваше унизен, а дори й бе благодарен като на своя господарка. За него тия чувства бяха непознати; ден по-рано не биха се дори поместили в главата му; те и сега биха го смаяли, ако можеше да си даде ясна сметка за тях. Той обаче не се питаше защо е така, сякаш това бе нещо напълно естествено — чувстваше само, че е щастлив, понеже остава тук.

Искаше да й благодари — и с благодарността си да изрази някакво друго чувство, толкова непознато за него, че не знаеше даже как да го назове, а то беше просто покорност. Изпитаната от него възбуда толкова бе го изтощила, че той не можеше да говори и само със светнали от радост очи й благодареше, че остава при нея и че ще има възможност да я гледа утре, в други ден, а може би още дълго. Радостта му се помрачаваше само от страха да не изгуби това, което вече е придобил; и тоя страх беше толкова голям, че когато Лигия му подаде след малко вода и го обхвана желание да улови ръката й, той се страхуваше да стори това, страхуваше се — той, тоя същият Виниций, който на пиршеството у цезаря насила целуваше устните й, а след нейното бягство беше решил, че ще я влачи за косите в кубикулума или пък ще заповяда да я бичуват.

Виниций започна да се страхува да не би някоя неочаквана външна помощ да наруши радостта му. Хилон можеше да съобщи за неговото изчезване на префекта на града или пък на освободените роби в дома му — в такъв случай беше възможно нощната стража да нахлуе. Мина му през ума мисълта, че тогава би могъл да заповяда да грабнат Лигия и да я затворят в дома му, но почувства, че не бива да прави това — пък и нямаше да успее. Той беше човек своеволен, дързък и доста покварен, а понякога и неумолим, но не беше нито Тигелин, нито Нерон. Военният живот все пак бе запазил у него някакво чувство на справедливост, на вяра, за да разбере, че такава постъпка би била чудовищно подла. Може би най-сетне в момент на озлобеност и ако беше здрав, би извършил това, но сега, едновременно разчувстван и болен, той желаеше само едно — никой да не застава между него и Лигия.