Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Затова учудването им беше голямо, когато забелязаха, че завесата отделяше от двора не жилище, а друг тъмен коридор, в края на който се виждаше малка градинка с няколко кипариса, няколко миртови храста и малка къщица, долепена до сляпата задна стена на друга висока каменна къща.

И двамата веднага разбраха, че това обстоятелство е благоприятно за тях. На двора можеше да се струпат всички, които живееха в дома, а пък при тази отстранена къщица задачата им ставаше по-лесна. Бързо ще се справят със защитниците или по-право с Урс, после също бързо ще се озоват на улицата с отвлечената Лигия и там вече ще успеят да избягат. Навярно никой не ще им попречи; ако пък ги спрат, ще кажат, че става въпрос за избягала заложница на цезаря; в краен случай Виниций ще се открие на вигилите и ще ги повика на помощ.

Урс вече влизаше в къщицата, когато шум на стъпки привлече вниманието му. Той се спря и като видя двамата, сложи решетото на балюстрадата и се обърна към тях.

— Вие какво търсите тук? — попита той.

— Тебе — отговори рязко Виниций.

После, като се обърна към Кротон, извика му с бърз и тих глас:

— Убий го!

Кротон се хвърли като тигър и в миг, преди още лигиецът да се опомни или да познае неприятелите, го сграбчи в своите железни ръце.

Но Виниций бе премного уверен в неговата свръхчовешка сила, затова не намери за нужно да чака края на борбата; спусна се към вратата на къщицата, бутна я и се озова в полутъмна стая, осветена от огъня в огнището. Блясъкът на пламъка падаше направо върху лицето на Лигия. Другият човек седеше до огнището; това беше оня старец, който придружаваше девойката и Урс по пътя на връщане от Остриан.

Виниций нахлу тъй внезапно, че преди още Лигия да го познае, той я хвана през кръста, вдигна я и се спусна пак към вратата. Старецът наистина успя да му препречи пътя, но Виниций, като притисна девойката с една ръка до гърдите си, блъсна го с другата свободна ръка. Качулката падна от главата му и тогава, като видя това познато и страшно в тоя миг лице, кръвта на Лигия замръзна от ужас, а гласът й замря в гърлото. Искаше да вика за помощ, но не можеше. Напразно се мъчеше да се хване за рамката на вратата, за да окаже съпротива. Пръстите й се плъзнаха по камъка и тя би изгубила съзнание, ако не беше ужасната картина, която се изпречи пред очите й, когато Виниций изтича с нея в градината.

Там Урс държеше в ръце някакъв човек, препънат назад, с увиснала глава и уста, цялата в кръв. Като ги видя, той още веднъж удари с юмрук тази глава и в миг скочи като разярен звяр към Виниций.

„Смърт!“ — помисли си младият патриций.

А след това чу сякаш насън вика на Лигия: „Не убивай!“, после усети, че нещо като гръмотевица разтвори ръцете му, с които я бе обхванал, земята се завъртя заедно с него и светлината на деня изгасна за очите му.

Хилон обаче, скрит зад ъгъла, чакаше да разбере какво ще стане; любопитството у него се бореше със страха. Освен това той мислеше, че ако успеят да отвлекат Лигия, ще бъде добре и той да е около Виниций. От Урбан вече не се страхуваше, защото беше сигурен, че Кротон ще то убие. Затова пък смяташе, че ако на пустите сега улици се съберат хора и в случай че християните или други поискат да попречат на Виниций, той, Хилон, да им заговори като представител на властта, като изпълнител на волята на цезаря, а в краен случай да повика вигилите да помогнат на младия патриций против уличната сган и с това да спечели нови милости от страна на Виниций.

Той все още смяташе, че постъпката на Виниций е безразсъдна, но като виждаше страхотната сила на Кротон, надяваше се да успеят. „Ако им се случи нещо лошо, то трибунът сам ще носи момичето, а Кротон ще му проправи път.“ Времето обаче минаваше бавно, тревожеше го тишината на преддверието, към което поглеждаше отдалеч.

„Ако не открият веднага нейното скривалище и се вдигне шум, ще я изплашат.“

Тая мисъл не му беше неприятна. Той разбираше, че в такъв случай пак ще бъде необходим на Виниций и пак ще успее да изтръгне от него добра сума сестерции.

— Каквото и да направят — казваше си Хилон, — все ще бъде в моя полза, макар че никой не се сеща, че е така… Богове, богове, позволете ми само…

Но изведнъж млъкна, защото му се стори, че някой се подаде от преддверието; той се притисна до стената и започна да гледа със затаен дъх.

Не се бе измамил: показа се наполовина някаква глава и почна да се оглежда наоколо.

Но след миг тя изчезна.

„Това е Виниций или Кротон — помисли си Хилон, — но ако са я отвлекли, защо тя не пищи и защо назъртат на улицата? И без това ще се натъкнат на хора, защото още преди да стигнат Карини, улиците ще са вече пълни. Какво е това? Кълна се в безсмъртните богове… във всичките!…“