Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Заповядай, господарю, на този дърт овен да млъкне — или ми разреши да стоваря юмрука си върху главата му. Веднъж в Буксент, където ме бе завел Луций Сатурнин на игрите, ме нападнаха в една кръчма седем пияни гладиатори и нито един от тях не остана със здрави ребра. Не казвам да отвличаме девойката сега, сред тълпата, защото биха могли да ни счупят краката с камъни, но стигне ли тя веднъж у дома си, ще я грабна и ще ти я занеса, където искаш.

Виниций се зарадва, като чу тези думи, и отвърна!

— Така ще стане, кълна се в Херкулес! Утре може да не я намерим в къщата, ако пък ги изплашим, сигурно ще я отведат другаде.

— Този лигиец ми се вижда страшно силен! — изохка Хилон.

— Не те карам тебе да му държиш ръцете — отговори Кротон.

Все пак те трябваше да чакат още дълго и петлите вече пропяха на разсъмване, когато съгледаха Урс да излиза, а заедно с него и Лигия.

С тях вървяха няколко души. На Хилон се стори, че разпозна между тях и великия апостол; редом с апостола вървеше друг старец, много по-нисък, две по-възрастни жени и едно момче-юноша, което светеше с фенер. Зад тях вървеше множество от около двеста души. Виниций, Хилон и Кротон се смесиха с тях.

— Да, господарю — рече Хилон, — твоята девойка се намира под мощна закрила. С нея е той, великият апостол, защото гледай там напред как хората коленичат пред него.

Хората наистина коленичеха, но Виниций не гледаше тях. Без да губи нито за миг Лигия от погледа си, мислеше само как да я отвлече и като човек, свикнал с най-различни военни коварства, той съставяше в главата си с войнишка точност целия план за отвличането. Чувстваше, че постъпката, на която се решаваше, беше дръзка, но знаеше добре, че дръзките нападения обикновено свършват с успех.

Пътят обаче беше дълъг и Виниций имаше време да мисли за това странно учение и за пропастта, която то беше изкопало между него и Лигия. Той разбра всичко, което се бе случило преди, разбра и защо бе станало. Бе достатъчно проницателен, за да го разбере. Да, той досега не бе познавал Лигия. Той виждаше в нея чудно хубавата девойка, по-хубава от всички, и у него бе пламнала страстта, но сега разбра, че това учение я превръщаше в някакво различно от другите жени същество и че надеждата да бъде покорена тя от страстта, желанието, богатството, разкоша е суетна илюзия. Той разбра най-после това, което те двамата с Петроний не разбираха; а то бе, че тази нова религия вкореняваше в душата нещо непознато за света, в който той живееше, и че Лигия, дори и да го обичаше, не ще пожертва за него нищо от своята християнска истина; че ако за нея съществува наслада, то тя е много различна от тая, която търсеха и той, и Петроний, и дворът на цезаря, и целият Рим. Всяка друга жена, която познаваше, би могла да стане негова любовница, тази християнка можеше да бъде само жертва.

И като мислеше за това, той изпитваше палеща болка и гняв и в същото време чувстваше, че този гняв е безсилен. Да отвлече Лигия — това му се виждаше нещо невъзможно и той бе почти сигурен в него, но също бе сигурен, че в сравнение с това учение неговото мъжество и неговата власт са нищо и няма да му помогнат. Той, римският военен трибун, убеден, че силата на меча и юмрука, която бе завладяла света, вечно ще го владее, сега за пръв път в живота си прозря — извън тази сила може да има и нещо друго; затова с учудване си задаваше въпроса: какво е то?

И не можеше да си даде ясен отговор. В главата му се мяркаше само картината на гробището; събраното множество и образът на Лигия, вслушана с цялата си душа в словата на стареца, който разказваше за мъката, за смъртта и възкресението на Богочовека, който бе изкупил света и му бе обещал щастие отвъд Стикс.

А когато мислеше за това, в главата му настъпваше хаос.

Но от хаоса го изтръгваха оплакванията на Хилон, който започна да окайва своята съдба: той се бил наел да открие Лигия и с риск за живота си я бе намерил и посочил. Какво повече искат от него? Нима се е наемал да я отвлича, и кой иска такова нещо от него, сакатия, лишен от два пръста, от него, стария човек, отдаден на размисъл, на наука и добродетел? Какво ще стане, ако такъв достоен господар като Виниций не успее да отвлече девойката? Наистина боговете трябва да бдят над избраните, но нима понякога не става така, сякаш боговете си играят, вместо да гледат какво се върши по света. Фортуна, както е известно, е със завързани очи и не вижда дори през деня, а какво остава през нощта. Ами ако стане така, че оная лигийска мечка хвърли върху благородния Виниций някой воденичен камък, бъчва с вино или — което е по-лошо — с вода, кой тогава ще отговаря — горкият Хилон, вместо да получи награда, ще дава сметка за случилото се. Той, клетият мъдрец, се е привързал към благородния Виниций както Аристотел към Александър Македонски, и благородният Виниций поне да му дадеше онази кесия, която пред очите му беше напъхал в пояса си на излизане от къщи, тогава — в случай на нещастие — би имало с какво да извика незабавно помощ или пък да привлече самите християни. О! Защо не искат да послушат съветите на стареца, продиктувани от благоразумие и опитност?