Хенрик Сенкевич - Quo vadis

След като отминаха незастроените места отвъд стените, християните почнаха да се разпръсват.

Сега трябваше да вървят след Лигия по-нататък и по-предпазливо, за да не привлекат вниманието върху себе си. Хилон пък почна да се оплаква от рани и от бодежи в краката и оставаше все по-назад, а Виниций не му попречи, защото смяташе, че страхливият и недъгав грък сега вече няма да му трябва. Би му позволил дори да си върви, ако бе поискал, но достопочтеният мъдрец, макар и възпиран от благоразумието, тласкан, изглежда, от любопитство, продължаваше да върви след тях, а на моменти дори се приближаваше, като повтаряше съветите си и правеше предположения, че старецът, който съпровождаше апостола, ако не беше толкова нисък, можеше да бъде Главк.

Все пак те вървяха още дълго, чак до Задтибрието, и слънцето вече изгряваше, когато хората, с които беше Лигия, се разделиха. Апостолът, старата жена и момчето тръгнаха нагоре покрай реката, а по-ниският старец, Урс и Лигия се вмъкнаха в един тесен викус и след като извървяха още стотина крачки, влязоха в предверието на един дом; в него имаше два дюкяна — единият за маслини, другият за птици.

Хилон, който вървеше на около петдесет крачки след Виниций и Кротон, застана изведнъж като вкопан. Притисна се до стената и тихо им извика да се върнат при него.

И те така направиха, защото трябваше да се посъветват.

— Иди — каза му Виниций — и виж дали този дом няма изход на друга улица.

Хилон, въпреки че по-рано се оплакваше от рани на краката, сега се спусна толкова живо, като че ли на глезените си имаше крилцата на Меркурий; след малко се върна.

— Не — каза той, — изходът е само един.

След това сключи ръце:

— Заклевам те в Юпитер, Аполон, Веста, Кибела, Изида и Озирис, в името на Митра, Ваал и всички богове от Изток и Запад, заклевам те, господарю, откажи се от това намерение… Послушай ме…

Но изведнъж той се сепна и млъкна, защото забеляза, че лицето на Виниций побледня от вълнение, а очите му искряха като зениците на вълк.

Виниций едва в преддверието разбра колко трудна беше задачата им. Домът беше голям, няколкоетажен, една от ония сгради, които строяха в Рим с хиляди само за да се използва наемът от тях; обикновено ги строяха набързо и лошо, така че почти всяка година се срутваха по няколко от тях върху главите на хората, които живееха там. Това бяха същински кошери, много високи и тесни, пълни със стаички и тъмни забутани кътчета, в които се гнездеше бедно и многочислено население. В града, където много улици нямаха имена, тези къщи нямаха номера; собствениците възлагаха събирането на наема на свои роби, а те не бяха задължени да дават на градските власти имената на обитателите, често пъти и сами не ги знаеха. Да намериш някого в такъв дом, като разпитваш, беше извънредно трудно, защото нямаше вратар.

Виниций с Кротон мина през дългото, подобно на коридор преддверие и се озова в тясно дворче, застроено от четирите страни, което беше нещо като общ за целия дом атрий, в средата с фонтан, чиито струи падаха в кръгъл каменен басейн, взидан в земята. Край всички стени нагоре се изкачваха външни стълби, отчасти каменни, отчасти дървени, и водеха до галериите, през които се влизаше в жилищата. На долния етаж също имаше жилища, някои от тях с дървени врати, други пък отделени от двора само с вълнени завеси, повечето парцаливи и изтрити.

Беше още рано и на двора нямаше жива душа. На вярно в целия дом спяха всички, с изключение на тези, които се бяха върнали от Остриан.

— Какво ще правим, господарю? — попита Кротон, като спря.

— Ще чакаме тук; може да излезе някой — отвърна Виниций.

Но веднага си помисли, че съветът на Хилон беше практичен. Ако имаше няколко десетки роби, можеха да обсадят вратата, която, изглежда, беше едничкият изход, и да претърсят всички жилища, а сега трябваше веднага да открие жилището на Лигия, защото иначе християните, които сигурно не бяха малко в този дом, можеха да я предупредят. Затова беше опасно да разпитват непознати. Виниций се замисли дали няма да е по-добре да се върнат, за да вземат роби, когато внезапно иззад една от завесите на по-нататъшните жилища излезе човек с решето в ръка и се приближи до фонтана.

Младият човек от пръв поглед позна Урс.

— Това е лигиецът — пошепна Виниций.

— Веднага ли да му строша костите?

— Чакай.

Урс не ги забеляза, защото те стояха в мрака на преддверието, и започна спокойно да мие зеленчуците, с които бе пълно решетото. След нощта, прекарана на гробището, той смяташе да приготви закуска. След малко, като свърши, той взе мокрото решето и изчезна зад завесата. Кротон и Виниций се спуснаха след него, смятайки, че ще попаднат право в жилището на Лигия.