Хенрик Сенкевич - Quo vadis

А той мислеше за Виниций и се чудеше, че няма от него никаква вест. Петроний беше епикуреец и егоист, но напоследък се срещаше ту с Павел от Тарс, ту с Виниций и като слушаше всеки ден за християните, малко се беше променил, без сам да съзнава това.

До него беше достигнал някакъв повей от тях, който беше хвърлил в душата му непознати зрънца. Освен със собствената си личност започна да се занимава и с други хора; към Виниций впрочем той беше винаги привързан, понеже в детинството си обичаше силно майка му — своята сестра, а сега, като взе участие в неговите работи, гледаше на тях с такова внимание, сякаш гледаше някаква трагедия.

Той не губеше надежда, че Виниций е изпреварил преторианците и е избягал с Лигия или поне я е отвлякъл. Но предпочиташе да бъде сигурен, понеже предвиждаше, че може би ще трябва да отговаря на разни въпроси, за които би било по-добре да е подготвен.

Като стигна пред къщата на Тиберий, слезе от лектиката и след малко влезе в атриума, изпълнен с августиани. Вчерашните му приятели, макар да се чудеха, че е получил покана, още се отдръпваха от него, но той се движеше между тях, красив, свободен, небрежен и тъй сигурен в себе си, сякаш сам можеше да раздава милост. Някои, като го видяха, се обезпокоиха в душата си дали не е още рано да проявяват безразличие към него.

Цезарят обаче се правеше, че не го вижда и не отговори на поклона му, като се преструваше, че е зает с разговор. Затова пък Тигелин се приближи и му каза:

— Добър вечер, arbiter elegantiarum. Още ли твърдиш, че християните не са подпалили Рим?

А Петроний вдигна рамене и потупвайки го по рамото, като освободен роб, отвърна:

— Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, какво трябва да се мисли по този въпрос.

— Не смея да се сравнявам по мъдрост с тебе.

— И донякъде имаш право, защото иначе, след като цезарят ни прочете новата песен от „Троада“, би трябвало, вместо да крещиш като паун, да изкажеш някакво мнение, което да не е глупаво, разбира се.

Тигелин прехапа устни. Той не се радваше особено, че цезарят е решил да прочете днес нова песен, защото това откриваше едно поле, в което той не можеше да се състезава с Петроний. Наистина, докато четеше, Нерон несъзнателно, по стар навик, обръщаше очи към Петроний и следеше внимателно израза на лицето му. А той слушаше с вдигнати вежди, като изказваше одобрение с движение на главата на някои места, а другаде напрягаше вниманието си, сякаш искаше да провери дали е чул добре. И после ту хвалеше, ту критикуваше, препоръчвайки да се поправят, за да бъдат по-изящни някои стихове. Сам Нерон чувстваше, че другите с прекалените си похвали мислеха само да осигурят по този начин себе си, а този единствен се занимаваше с поезията заради самата поезия, единствен той разбираше и ако похвалеше нещо, тогава бе сигурно, че стиховете заслужават похвала. И постепенно започна да говори с него, да спори, а когато най-после Петроний изказа съмнение в сполучливостта на един израз, Нерон му каза:

— Ще видиш в последната песен защо съм го употребил.

„Аха! — помисли Петроний. — Значи, ще дочакам последната песен.“

Като чуха това, мнозина си казаха:

„Горко ми! Щом има толкова време, Петроний може да спечели отново милостта му и да свали даже Тигелин.“

И започнаха пак да се приближават към него. Но краят на вечерта беше по-малко щастлив, защото, когато Петроний се сбогуваше с цезаря, той го попита неочаквано с присвити очи и с лице, злобно и радостно едновременно:

— А Виниций защо не дойде?

Ако Петроний беше сигурен, че Виниций и Лигия са вече извън вратите на града, би отвърнал: „Той се ожени с твое разрешение и замина.“ Но като гледаше странната усмивка на Нерон, отговори:

— Твоята покана, божествени, не го завари в къщи.

— Кажи му, че ще се радвам да го видя — отговори Нерон — и кажи му от мое име да не пропуска зрелищата, в които ще участват християните.

Тези думи обезпокоиха Петроний, защото му се стори, че те се отнасят направо за Лигия. Той седна в лектиката и заповяда да го отнесат в къщи по-скоро, отколкото през деня. Но това не беше лесно. Пред къщата на Тиберий имаше гъста и шумна тълпа, пияна, както и преди, но сега тя не пееше и не танцуваше. Отдалече идваха някакви викове, които Петроний не можа да разбере изведнъж, но те се усилваха и нарастваха, докато най-после се сляха в един див вик:

— Християните — на лъвовете!

Разкошните лектики на царедворците се движеха сред виещата сган. Откъм изгорелите улици отдалеч прииждаха все нови тълпи и като чуваха тоя вик, почваха да го повтарят. От уста на уста се носеше вестта, че преследването продължава още от пладне, че са хванати вече множество подпалвачи, и не след дълго по новопрокараните и по старите улици, по малките улички, целите в развалини, около Палатин, по всичките хълмове и градини, надлъж и нашир по целия Рим, се разнасяха все по-яростни крясъци: