Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Целият Рим е като мъртвец, а не след дълго ще се превърне в истинско гробище. Знаеш ли, че ще издадат едикт против християните, ще започне преследване и ще загинат хиляди хора?

— За какво ще ги наказват, господарю? Те са добри и тихи хора.

— Тъкмо за това.

— Тогава да отидем на морето. Твоите божествени очи не обичат да гледат кръв.

— Добре, но сега трябва да се окъпя. Ела в елеотезиума да ми намажеш плещите. Кълна се в пояса на Киприда! Никога не съм те виждал толкова прекрасна. Ще поръчам да ти направят вана с форма на мида, а ти ще бъдеш в нея като скъпоценен бисер… Ела, Златокоса.

И той излезе от атриума, а след един час двамата с венци от рози и замъглени очи се разположиха до масата, наредена със златни съдове. Прислужваха им момчета — слуги, облечени като амури; Петроний и Евника пиеха вино от чаши, обвити с бръшлян, и слушаха химна на Аполон, изпълняван със съпровод на арфи под ръководството на Антемий. Какво ги интересуваше, че около вилата стърчаха от пепелищата само комините на къщите и че повеите на вятъра разнасяха пепелта на опожарения Рим? Чувстваха се щастливи и мислеха само за любовта, която превръщаше живота им в някакъв божествен сън.

Но преди да свърши химнът, в залата влезе робът, който обслужваше атриума.

— Господарю — каза той с глас, в който трептеше безпокойство, — пред входа стои центурион с преторианци и иска по заповед на цезаря да се види с теб.

Песента и звуците на арфите замлъкнаха. Безпокойството се предаде на всички присъстващи, защото когато искаше да съобщи нещо на своите приятели, цезарят обикновено не си служеше с преторианците и тяхното идване в тези времена не предвещаваше нищо добро. Единствен Петроний не прояви ни най-малко вълнение и каза като човек, комуто е омръзнало постоянно да го канят:

— Можеха да ме оставят да обядвам спокойно.

После се обърна към роба:

— Пусни ги.

Робът изчезна зад завесата; малко след това се чуха тежки стъпки и в залата влезе познатият на Петроний центурион Апер, въоръжен до зъби и с железен шлем на главата.

— Благородни господарю — рече той, — ето писмо от цезаря.

Петроний протегна лениво лявата си ръка, взе дъсчицата и като хвърли поглед върху нея, подаде я съвсем спокойно на Евника.

— Довечера ще чете нова песен от „Троада“ — каза той — и ме кани да отида.

— Имам заповед само да предам писмото — каза центурионът.

— Добре. Отговор няма да има. Но ти може би ще поседнеш малко при нас и ще изпиеш чаша вино?

— Благодаря ти, благородни господарю. Чаша вино с удоволствие ще изпия за твое здраве, но да седна, не мога, защото съм на служба.

— А защо са дали писмото на теб, вместо да го изпратят по някой роб?

— Не зная, господарю. Може би затова, че ме изпратиха насам по друга работа.

— Зная — каза Петроний, — срещу християните.

— Да, господарю.

— Преследването отдавна ли започна?

— Някои отделения бяха изпратени в Задтибрието преди пладне.

Като каза това, центурионът отля малко вино от чашата в чест на Марс, а след това я изпи и каза:

— Нека боговете ти дадат каквото пожелаеш, господарю.

— Вземи и тази чаша — каза Петроний. После даде знак на Антемий да довърши Аполоновия химн.

— Меднобрадия започва да си играе с мене и с Виниций — говореше Петроний на себе си, когато арфите се чуха отново. — Отгатвам намерението му. Искал е да ме изплаши, като ми изпраща поканата по центуриона. Довечера ще разпитват как съм го приел. Не, няма да се зарадваш много, злобна и жестока кукло! Зная, че няма да забравиш обидата, зная, че гибелта няма да ме отмине, но ако мислиш, че ще те гледам умолително в очите, че ще видиш на лицето ми страх и покорство, лъжеш се.

— Цезарят пише, господарю: „Елате, ако желаете“ — каза Евника. — Ще отидеш ли?

— Чувствам се в прекрасно разположение на духа и мога да слушам даже неговите стихове — отговори Петроний, — затова ще отида, още повече, че Виниций не може да дойде.

Действително след като свърши обеда и направи обичайната си разходка, Петроний се предаде в ръцете на робините, които му къдреха косите, и на другите, които нагласяваха гънките на тогата му, а един час след това, прекрасен като идол, заповяда да го отнесат на Палатин. Часът беше късен, вечерта тиха и топла, луната светеше толкова силно, че лампадариите, които вървяха пред носилката, изгасиха факлите. По улиците и сред развалините сновяха пияни тълпи, накичени с бръшлянови и други вейки, а в ръце с миртови и лаврови клончета, откъснати от градините на цезаря. Изобилната храна и надеждата за големи зрелища изпълваше с веселост сърцата на хората. Тук и там се пееха песни, които славеха „божествената нощ“ и любовта. Тук и там танцуваха на лунната светлина; на няколко пъти робите трябваше да пробиват с викове път за лектиката на „благородния Петроний“ и тогава тълпата се отдръпваше с викове в чест на своя любимец.