Хенрик Сенкевич - Quo vadis

И от тая минута той мислеше вече само за Виниций, когото реши да спасява.

Робите носеха бързо носилката край развалините, пепелищата и комините, които изпълваха квартала Карини, но той им заповяда да тичат, за да стигнат колкото може по-бързо в къщи. Виниций, чийто дом беше изгорял, живееше при него и за щастие беше в къщи.

— Вижда ли днес Лигия? — попита го от прага Петроний.

— От нея се връщам.

— Чуй какво ще ти кажа. И не губи време да ме разпитваш. Днес у цезаря решиха да хвърлят върху християните вината за подпалването на Рим. Заплашват ги преследвания и мъчения. Гонението може да започне всеки миг. Вземи Лигия и бягайте веднага, макар и отвъд Алпите или в Африка. И бързай, защото от Палатин е по-близо до Задтибрието, отколкото оттук.

Виниций беше наистина предостатъчно войник, за да не губи време за излишни въпроси. Слушаше със свити вежди, със съсредоточено и страшно лице, но без уплаха. Очевидно първото чувство, което се събуди в тази натура пред опасността, беше желанието за борба и отбрана.

— Отивам — каза той.

— Още една дума: вземи капса със злато, вземи оръжие и неколцина от твоите хора, християни. Ако стане нужда, отвлечи я.

Виниций беше вече до вратата на атриума.

— Прати ми известие по някой роб — извика след него Петроний.

Като остана сам, той започна да се разхожда край колоните, които украсяваха атриума, и мислеше какво ще стане. Знаеше, че Лигия и Лин са се върнали след пожара в старото си жилище, което беше оцеляло, както по-голямата част от Задтибрието, и това беше неприятно обстоятелство, тъй като иначе не би било лесно да ги намерят сред тълпите. Но той се надяваше, че и без това никой от Палатин не знае къде живеят те и Виниций ще изпревари преторианците. Дойде му също наум, че Тигелин в желанието си да излови с един замах колкото може повече християни, ще трябва да разпростре мрежата си по целия Рим, тоест ще разпредели преторианците на малки отреди. Ако изпратят за нея не повече от десет души мислеше той, — лигийският великан самичък ще им изпотроши костите, а още повече, ако му дойде на помощ Виниций. Тази мисъл го обнадежди. Наистина да се оказва въоръжена съпротива на преторианците, би било равносилно на започване война срещу цезаря. Петроний знаеше също, че ако Виниций се скрие от отмъщението на Нерон, то може да падне върху него, но малко го беше грижа. Напротив, мисълта да попречи на плановете на Нерон и Тигелин го развесели. Той реши да не жали за тази цел нито пари, нито хора и тъй като Павел от Тарс беше покръстил още в Анций повечето от неговите роби, той беше сигурен, че може да разчита на тяхната готовност и саможертва за защита на християните.

Влезе Евника и прекъсна мислите му. Като я видя, всичките му безпокойства и грижи изчезнаха безследно. Той забрави за цезаря, за немилостта, в която беше изпаднал, за безчестните августиани, за гонението, което заплашваше християните, за Виниций и за Лигия и гледаше само нея с очите на естет, очарован от чудните й форми, и на любовник, облъхнат от любовта на тези форми. Облечена в прозрачна виолетова дреха от остров Кос, през която прозираше розовото й тяло, тя наистина беше хубава като богиня, чувстваше, че той се възхищава от нея, и го обичаше с цялата си душа. Винаги жадна за неговите милувки, тя пламна и се зарадва, сякаш не беше наложница, а невинна девойка.

— Какво ще ми кажеш, харито? — каза Петроний, като протегна към нея ръце.

А тя наведе към него златокосата си глава и отвърна:

— Господарю, дойде Антемий с певците и пита ще пожелаеш ли да го слушаш днес.

— Нека остане. Ще ни изпее на обед химна на Аполон. Наоколо пожарища и пепелища, а ние ще слушаме химна на Аполон! Кълна се в Пафоските дъбрави! Когато те гледам в коа вестис, струва ми се, че Афродита се е наметнала с къс небе и стои пред мен.

— О, господарю! — каза Евника.

— Ела тук, Евника, прегърни ме и ми дай устните си… Нали ме обичаш?

— И Зевс не бих обичала повече.

Като каза това, тя притисна устните си до неговите устни, тръпнеща в прегръдките му от щастие.

Но след малко Петроний каза:

— А ако се наложи да се разделим?…

Евника се вгледа с ужас в очите му.

— Как тъй, господарю?…

— Не се плаши!… Защото не се знае дали няма да ми се наложи да замина на далечен път.

— Вземи ме със себе си…

Ала Петроний промени веднага предмета на разговора и попита:

— Кажи ми има ли по лехите в градината асфодели?

— В градината кипарисите и лехите са пожълтели от пожара, листата на миртите са опадали и цялата градина е като мъртва.