Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Стареем вече и двамата все повече обикваме домашното спокойствие.

Петроний искаше да й възрази, но Авъл Плавций добави със съскавия си глас:

— И все по-чужди се чувстваме сред хората, които дори и нашите римски богове наричат с гръцки имена.

— Боговете от известно време насам са станали само риторични фигури — отвърна нехайно Петроний, — а понеже на риторика са ни учили гърци, затова и на самия мене ми е по-лесно да кажа например Хера, отколкото Юнона.

Като каза това, той обърна очи към Помпония, сякаш да покаже, че в нейно присъствие не би могло да му дойде наум за никое друго божество, после започна да възразява на това, което тя бе казала за старостта:

— Хората наистина бързо се състаряват, но само тези, които водят съвсем друг живот, а има и такива, за които Сатурн сякаш забравя.

Петроний говореше тъй, с известна искреност дори, защото Помпония Грецина, при все че беше превалила пладнето на живота, бе запазила необикновена свежест на кожата; а понеже имаше малка глава и дребно лице, на моменти, въпреки тъмното си облекло, въпреки сериозността и натъжеността си, правеше впечатление на съвсем млада жена.

Малкият Авъл, който през времето, което Виниций прекара у тях, се бе сприятелил с него, сега се приближи и почна да го кани да играят на топка. След момчето в триклиниума влезе и Лигия. Сега под завесата на бръшляните, с трепкащата шарена сянка по лицето й, тя се видя на Петроний още по-хубава, отколкото преди — на пръв поглед наистина приличаше на нимфа. Досега не й беше казал нищо, затова стана, сведе глава пред нея и вместо обикновените думи за поздрав, почна да цитира словата, с които Одисей поздравил Навзикая:

Дори на Помпония се хареса изтънчената любезност на този светски човек. А Лигия слушаше смутена и пламнала, не смеейки да вдигне очи. Но постепенно в ъгълчетата на устните й почна да трепти палава усмивка, на лицето й се долавяше борба между моминската срамежливост и желанието да отговори и това желание явно надделя, защото тя изведнъж погледна Петроний и му отговори с думите на същата Навзикая, като ги изрече на един дъх и малко като заучен урок:

След това се обърна и побягна като уплашена птичка.

Сега пък Петроний се учуди — той не очакваше да чуе Омиров стих в устата на девойка, за чийто варварски произход вече знаеше от Виниций. Той впери въпросителен поглед в Помпония, но тя не можа да му даде отговор, защото в този момент наблюдаваше с усмивка стария Авъл, по чието лице се бе изписала гордост.

Той не можеше да прикрие тази гордост. Първо, защото се беше привързал към Лигия като към свое дете, и, второ, въпреки своето староримско предубеждение, което му повеляваше да се бори срещу гръцкия език и неговото разпространение, считаше го за връх на светската образованост. Самият той никога не бе могъл да изучи добре гръцкия език, за което тайно съжаляваше, и затова сега му беше приятно, че на този изтънчен светски човек и литератор, който беше готов да смята неговия дом за варварски, бе отговорено на езика и със стиха на Омир.

— Има у дома педагог, грък каза Авъл, обръщайки се към Петроний, — който учи нашето момче, а и момичето слуша уроците. Тя е още само една малка птичка, малка, но мила, и ние двамата сме свикнали с нея.

Петроний сега гледаше през клонките на бръшляна и каприфолия към градината и играещата там тройка. Виниций бе свалил тогата си и само по туника хвърляше нагоре топката, която Лигия, застанала срещу него с вдигнати ръце, се опитваше да хване. В началото девойката не бе направила голямо впечатление на Петроний. Беше му се сторила много слаба. Но когато я видя в триклиниума по-отблизо, той си помисли, че така би могла да изглежда Аврора, богинята на зората — и, като познавач, разбра, че у нея има нещо необикновено. Той всичко забеляза и всичко оцени: и розовото изящно лице, и свежите устни, сякаш създадени, за целувки, и сините, като морския лазур очи, и алабастровата белота на челото, и буйността на тъмните коси, чиито къдри проблясваха с цвета на янтар или на коринтски бронз, и фината шия, и божествените очертания на раменете й, и цялата й снага, гъвкава, стройна, млада с младостта на май и на току-що разцъфнали цветя. В него се пробуди артистът и почитателят на красотата, който почувствува, че под статуята на тази девойка би могло да се напише „Пролет“. Изведнъж си припомни Хризотемида и му стана смешно. Тя му се стори страшно повехнала със своята златна пудра по косата и с начернените си вежди. Стори му се като пожълтяла и ронеща листенца роза. А пък за тази Хризотемида му бе завиждал цял Рим. После си спомни Попея — и тази преславна Попея също му се стори бездушна восъчна маска. А в тази девойка с танагрийски форми беше не само пролетта, в нея беше и лъчезарната Психея, която се излъчваше от розовото й тяло като лъч светлина от лампа.