„Виниций има право — помисли си Петроний, — а моята Хризотемида е стара, стара… като Троя!“.
След това той се обърна към Помпония Грецина и като посочи градината, каза:
— Разбирам сега, домина, че като имате две такива деца, вие предпочитате дома си пред пиршествата на Палатин и цирка.
— Да — отговори тя, като обърна очи към малкия Авъл и Лигия.
А старият вожд започна да разказва историята на девойката и това, което преди години беше слушал от Ателий Хистер за живеещия в мрака на Севера лигийски народ.
Играта на топка бе свършила и младите се разхождаха по градинския пясък и се открояваха на черния фон на миртите и кипарисите като три бели статуи. Лигия държеше малкия Авъл за ръка. След като походиха, те седнаха на скамейката до басейна, който заемаше средата на парка. Но след малко Авъл скочи и изтича да плаши рибите в бистрата вода. Виниций пък продължи разговора, започнат през време на разходката.
— Да — говореше той с нисък, треперещ глас. — Едва свалих претекстата и ме изпратиха в азиатските легиони. Не познавах града — нито живота, нито любовта. Зная наизуст малко от Анакреон и Хораций, но не бих могъл така, като Петроний, да говоря със стихове, когато разумът занемява от удивление и не може да намери свои думи. Когато бях момче, ходех в школата на Музоний, а той ни говореше, че щастието се състои в това, да искаш същото, което искат боговете — следователно то зависи от нашата воля. Аз пък мисля, че има друго, по-голямо и по-скъпо щастие, което не зависи от волята, защото само любовта може да го даде. Това щастие го търсят и самите богове, ето и аз, о Лигия, аз, който не съм познавал досега любовта, вървя по техните следи и също търся тази, която би пожелала да ми даде щастие…
Той замълча и известно време се чуваше само лекият плясък на водата, в която малкият Авъл хвърляше камъчета, за да плаши рибите. Но след малко Виниций пак заговори, с още по-мек и по-тих глас:
— Ти нали знаеш Веспасиановия син Тит? Казват, едва излязъл от момчешката възраст и така обикнал Береника, че копнежът по нея насмалко не го убил… Така и аз бих могъл да обикна, Лигия!… Богатство, слава, власт — са нищо! Суета! От богатия винаги ще се намери по-богат, прославеният ще бъде затъмнен от чужда по-голяма слава, могъщият ще бъде надвит от по-могъщ… Но дали самият цезар или някой бог дори би могъл да изпитва по-голяма наслада или да бъде по-щастлив от обикновения смъртен, когато до гръдта му диша скъпа гръд или когато целува любимите устни… Да, любовта ни прави равни на боговете, о, Лигия!…
А тя слушаше смутена, удивена, сякаш слушаше гласа на гръцка флейта или цитра. От време на време й се струваше, че Виниций пее някаква дивна песен, която се лее в нейните уши, раздвижва кръвта й и кара сърцето й да премалява, изпълва го със страх и с някаква неразбираема радост… Струваше й се също, че той говори за нещо, което, и по-рано е било в нея, но за което не е можела да си даде сметка. Чувствуваше, че той буди в нея нещо, което е дремало до този миг, и че сега мъглявият сън добива все по-ясна, по-прекрасна и по-обаятелна форма.
Слънцето отдавна бе преминало отвъд Тибър и сега бе спряло ниско над Яникулския хълм. Върху неподвижните кипариси падаше червена светлина — и целият въздух беше наситен с нея. Лигия вдигна своите сини очи към Виниций, сякаш се будеше от сън, и изведнъж — във вечерните отблясъци, наведен над нея, с трептящата в очите му молба, той й се видя по-прекрасен от всички хора и от всички гръцки и римски богове, чиито статуи бе виждала по фронтоните на храмовете. А той хвана леко ръката и над китката и запита:
— Лигия, нима не се досещаш защо ти говоря това?…
— Не! — прошепна тя толкова тихо, че Виниций едва чу.
Но той не й повярва и стискайки все по-силно ръката й, би я притеглил до сърцето си, което биеше като чук под напора на жаждата, запалена от чудната девойка — и би отправил към нея направо пламенните си думи, ако в този момент на пътеката не бе се появил сред рамката от мирти старият Авъл, който се приближи и каза:
— Слънцето залязва, пазете се от вечерния хлад и не се шегувайте с Либитина…
— Не — отвърна Виниций, — още не съм наметнал тогата си, но не усещам хлад.
— А ето вече само половината щит на слънцето се подава иззад хълмовете — отговори старият боец. — Няма го мекия климат на Сицилия, където народът привечер се събира по площадите, за да изпрати с песни залязващия Феб.
И като забрави, че преди миг само ги предупреждаваше да се пазят от Либитина, започна да разправя за Сицилия, където притежаваше имоти и голямо стопанство, в което бе влюбен. Спомена също, че често е мислел да отиде в Сицилия и там спокойно да доживее последните си дни. На този, комуто многото зими са посребрили главата, зимните скрежове са вече омръзнали. Листите не падат от дърветата и над града се смее ласкаво небе, но когато лозата пожълтее, когато падне сняг в Албанските планини, а боговете изпратят пронизващ вихър над Кампания, тогава кой знае дали той няма да се пренесе с целия си дом в своето тихо селско имение.
Читать дальше