Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Виниций отдавна не беше идвал в града и гледаше с любопитство това гъмжило от хора и самия Форум Романум, властващ над човешката вълна и същевременно така залян от нея, че Петроний, отгатвайки мисълта на другаря си, назова Форума „гнездо на квирити — без квирити“. Наистина местното население почти се губеше в тази тълпа от различни раси и народи. Тук се виждаха етиопци, едри русокоси хора от далечния север, британци, гали и германци, косооки жители на Серика, хора от бреговете на Ефрат и от бреговете на Инд, с бради, боядисани в керемиден цвят, сирийци от бреговете на Оронт, с очи черни и сластни; сухи, само кожа и кости жители на арабските пустини, евреи с хлътнали гърди, египтяни с вечна равнодушна усмивка на лицата и нумидийци, и афри; гърци от Елада, които наравно с римляните владееха града, но го владееха със знание, с изкуство, с ум и с хитрост; гърци от островите и от Мала Азия, и от Египет, и от Италия и от Нарбонска Галия. Сред тълпата на робите, с продупчени уши имаше и свободни, безделници, които цезарят забавляваше, хранеше, а дори и обличаше, и пришълци, привлечени в големия град от по-лекия живот и изгледите за сполука; не липсваха и дребни търговци, и жреци на Серапис с палмови клончета в ръка, и жреци на Изида, на олтарите на които се принасяха повече жертви, отколкото в храма на Зевс Капитолийски, и жреци на Кибела, носещи в ръка златни снопчета ориз, и жреци на странстващи божества, и източни танцувачки с яркоцветни митри, и продавачи на амулети, и змиеукротители, и халдейски маги, и най-сетне хора без каквото и да е занятие, които всеки ден се явяваха при хамбарите край Тибър за жито, биеха се за лотарийни билети в цирковете, прекарваха нощите си в порутените си къщи в оная част на града, отвъд Тибър, а слънчевите и топли дни — по криптопортиките, в мръсните гостилнички на Субура, по Милвиевия мост или пред минсулите на знатните, където от време на време им подхвърляха остатъци от трапезата на робите.

Петроний беше добре познат на тези тълпи. В ушите на Виниций постоянно звучеше: „Hic est!“ — „Той е!“ Обичаха го за щедростта му, а популярността му бе порасла много, откакто бяха научили, че Петроний е говорил пред Цезаря против смъртната присъда, издадена над цяла „фамилия“, т.е. над всичките, без разлика по пол и възраст, роби на префекта Педаний Секунд, за това, че един от тях в миг на отчаяние убил този жесток мъчител. Петроний наистина повтаряше на всеослушание, че това му било безразлично и че бил говорил на цезаря само неофициално, частно, като arbiter ellegantiarum, чиито чувства се възмущаваха от подобно варварско клане, достойно за скитите например, но не и за римляните. Въпреки това простият народ, който се бе възмутил от това клане, обичаше оттогава Петроний.

Но той самият не държеше на тая любов. Помнеше, че същият този народ бе обичал и Британик, когото Нерон отрови, и Агрипина, която поръча да убият, и Октавия, която бяха удушили в Пандатерия с гореща пара, след като й бяха прерязали вените, и Рубелий Плавт, който бе в изгнание, и Тразеа, на когото всяко утро можеше да донесе смъртна присъда. Любовта на народа можеше да се смята по-скоро за лошо предзнаменование, а скептикът Петроний беше и суеверен. Той презираше тълпата двояко: и като аристократ, и като естет. Според него хората, миришещи на варен боб, който носеха в пазвите си, а при това вечно прегракнали и запотени от игра на мора по ъглите на улиците и перистилите, не заслужаваха да се наричат хора.

И така, без да отговаря на ръкоплясканията и на целувките, които му изпращаха, той разправяше на Марк за Педаний, като се надсмиваше над променчивостта на шумната улична сган, която да другия ден след страшния бунт ръкопляскала на Нерон, когато отивал към храма на Юпитер Статор. Но пред книжарницата на Авирун Петроний заповяда да спрат, слезе, купи един изящен ръкопис и го подаде на Виниций.

— Подарък за тебе — каза той.

— Благодаря! — отвърна Виниций. И като погледна заглавието, попита:

— „Сатирикон“? Това е нещо ново; от кого е?

— От мен. Но аз не искам да последвам Руфин, чиято история щях да тя разправям, нито Фабриций Виентон. Затова никой не знае, а и ти не казвай никому.

— Ти казваше, че не пишеш стихове — рече Виниций, като разглеждаше ръкописа, — а тук твоята проза често се преплита със стихове.

— Когато го четеш, обърни внимание на пиршеството у Трималхион. Колкото за стиховете — опротивяха ми, откакто Нерон започна да пише епос. Знаеш ли, когато Вителий иска да облекчи стомаха си, употребява пръчица от слонова кост, която пъха в гърлото; други си служат с пера от фламинго, натопени в дървено масло или в отвара от мащерка, аз пък чета поезията на Нерон и резултатът е незабавен. Мога след това да ги хваля, ако не с чиста съвест, поне с чист стомах.