Хенрик Сенкевич - Quo vadis

В унктуариума остана само Евника. Известно време тя се вслушваше в отдалечаващите се по посока на лаконикума гласове и смях, а после вдигна инкрустираното с янтар и слонова кост столче, на което преди малко бе седял Петроний, и го пренесе предпазливо до статуята му.

Унктуариумът бе изпълнен със слънчева светлина и с багрите на дъгоцветните мрамори, с които бяха покрити стените.

Евника стъпи на столчето и като се изправи на една и съща височина със статуята, изведнъж метна ръце на шията й, отхвърли назад златистите си коси, притисна розовото си тяло до белия мрамор и в упоение почна да целува студените устни на Петроний.

След закуската, която за двамата другари беше още утринна закуска, тогава, когато простосмъртните отдавна вече бяха свършили обедния прандиум, Петроний предложи да подремнат. Според него този час беше твърде ранен за посещение. Има наистина хора, които навестяват познатите си още от изгрев слънце, като смятат този обичай за стар, римски. Но той, Петроний, го смяташе за варварски. Следобедните часове са най-подходящи, и то чак когато слънцето се спусне към храма на Юпитер Капитолийски и започне да гледа косо Форума. През есента е още горещо и хората, след като се нахранят, обичат да поспят. А сега е приятно да се послуша шумът на фонтана в атриума и след задължителните хиляда крачки да си подремнеш в червената светлина на слънцето, която провиква през пурпурните полуспуснати веларии.

Виниций призна, че той има право и започнаха да се разхождат и да разговарят нехайно за това, което се чува на Палатин и из града, пофилософстваха малко и за живота. След това Петроний отиде в кубикулума, но не спа дълго. След половин час той излезе, нареди да му донесат вербена и започна да я мирише и да натрива с нея ръцете си и слепите очи.

— Няма да повярваш — каза той — как освежава и ободрява. Сега съм готов.

Лектиката отдавна ги чакаше и те седнаха и поръчаха да ги отнесат на викус Патрициус в дома на Авъл. Инсулата на Петроний се намираше на южния склон на Палатин, около тъй наречените Карини, така че най-късият път минаваше под форума; но понеже Петроний искаше да намине и у златаря Идомен, нареди да ги носят през викус Аполинис и Форума към викус Сцелератус, където беше пълно с най-различни бараки.

Огромните негри вдигнаха лектиката и тръгнаха, а пред тях вървяха роби, наречени педисекви. Известно време Петроний мълчаливо поднасяше своите ухаещи на вербена длани към ноздрите си и, изглежда, обмисляше нещо, а след това каза:

— Дойде ми наум, че ако твоята горска богиня не е робиня, тя тогава би могла да напусне дома на Плавций и да се пренесе в твоя. Ти би я обкръжил с любов и обсипал с богатства, тъй както аз моята обожавана Хризотемида, която, между нас казано, ми е омръзнала толкова, колкото и аз на нея.

Марк поклати глава.

— Не? — попита Петроний. — В най-лошия случай работата ще опре до цезаря, а можеш да бъдеш сигурен, че макар и поради моето влияние, нашият Меднобрад ще бъде на твоя страна.

— Не познаваш Лигия! — възрази Виниций.

— Тогава позволи ми да те запитам, нима ти не само си я виждал, а я и познаваш? Говорил ли си с нея? Признал ли си й твоята любов?

— Видях я най-напред при фонтана, а след това я срещнах два пъти. Не забравяй, че докато бях в дома на Авъл, живеех в страничната вила, предназначена за гости — а и ръката ми беше навехната, затова не можех да сядам на общата трапеза. Чак в навечерието на деня, за който бях съобщил, че ще си тръгна, срещнах Лигия на вечерята — и не можах да й продумам дума. Трябваше да слушам Авъл и неговите разкази за победите, които спечелил в Британия, а след това за упадъка на малките стопанства в Италия, което още Липиний Столон се бил старал да предотврати. Изобщо не зная дали Авъл е в състояние да говори за нещо друго, и не мисли, че ще можем да се изплъзнем от това, освен ако благоволиш да слушаш как ще ти говори за покварата на днешните времена. Те там имат фазани в птичарника, но не ги колят — всеки изяден фазан приближавал края на римското могъщество. Втори път я срещнах около градинската цистерна с току-що откъсната тръстика в ръка, която тя потапяше във водата откъм метлицата и ръсеше с нея растящите наоколо ириси. Погледни коленете ми. Кълна се в щита на Херкулес, казвам ти, че те не са треперели, когато върху нас налитаха с вой тълпите на партите; но се разтрепераха до онази цистерна. И смутен като хлапе, което още носи була на шията си, само молех за милост с очи и дълго не можах да продумам.