Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ох!

— Ох, я! — отвърнах тихо и продължих да го правя.

— Мммм… — Той изстена от удоволствие, обърна се към мен и ме прегърна. Наслаждавахме се на допира на голите си тела, от глава до пети. Неговото беше топло, като тлеещ огън, който нощем утихва и призори отново се разгаря.

Устните му леко се свиха около едното ми зърно и аз също изстенах. Извих се, за да го окуража да го поеме по-дълбоко в топлата си уста. Гърдите ми наедряваха и ставаха все по-чувствителни; понякога зърната ме боляха и смъдяха под оковите на роклите, чакайки да бъдат засмукани.

— А после ще ми даваш ли да го правя? — промърмори той и ме ухапа леко. — Когато детето се роди и гърдите ти се напълнят с мляко? Ще храниш ли и мен до сърцето си?

Сграбчих главата му и я притиснах към себе си. Зарових дълбоко пръсти в меката бебешка коса, която растеше по тила му, и прошепнах:

— Винаги!

Фъргъс беше повече от вещ в занаята си и рано-рано всеки ден носеше нови писма от кореспонденцията на Негово Височество; понякога не ми стигаше времето да препиша всичко, преди новата експедиция на Фъргъс, при която щеше да върне откраднатите писма и да отмъкне нови.

Някои от тях бяха част от кодираната комуникация между крал Джеймс и сина му; Джейми отделяше настрани преписите им, за да ги разгадава на спокойствие. Но голяма част от кореспонденцията на Негово Височество беше безобидна: бележки от приятели в Италия, все повече сметки от местни търговци — Чарлс имаше вкус към натруфените дрешки, хубавите ботуши и брендито, — както и по някое писъмце от Луиз дьо ла Тур дьо Роан. Те се отличаваха лесно, не само заради ситния завъртян почерк, който приличаше на наниз от птичи следи. Тя винаги напояваше обилно хартията с нейния герб с аромат на зюмбюли. Джейми категорично отказа да ги чете.

— Няма да чета любовните писма на човека — рече той твърдо. — Дори най-долният заговорник има някакви скрупули. — Кихна и пъхна последната партида писма в джоба на Фъргъс. — Освен това — добави по-практично — Луиз така или иначе ти казва всичко.

Вярно беше; Луиз бе станала моя близка приятелка и прекарваше в салона ми почти толкова време, колкото и в своя. Кършеше ръце по Чарлс, после го забравяше заради интересен разговор относно чудесата на бременността — тя никога нямаше сутрешно гадене, проклета да е! Въпреки разпиляността ѝ аз много я харесвах и все пак с огромно облекчение се лишавах от компанията ѝ всеки следобед, за да отида в Болницата на Ангелите.

Луиз никога не би стъпила в болницата, но аз и там не бях лишена от компания. Необезкуражена от първото ни посещение, Мери Хокинс събра сили да ме придружи отново. И после пак. Макар че още не можеше да гледа рани, тя беше полезна — хранеше хората с лъжица и метеше подовете. Явно смяташе тези дейности за по-приятни от приемите в двора или живота в къщата на чичо ѝ.

Тя често се шокираше от нечие поведение в двора — не че ставаше свидетел на кой знае какво, просто лесно се шокираше, — но не показваше отвращение или ужас при вида на виконт Марини, което ме наведе на мисълта, че коварното ѝ семейство все още не е приключило преговорите по женитбата ѝ и не са я известили.

Това заключение се роди един ден в края на април, когато, на път за болницата, тя изчервена ми довери, че е влюбена.

— О, той е толкова красив! — изгука Мери, напълно забравила за заекването. — И толкова… ами… духовен.

— Духовен ли? Ммм, много хубаво! — Реших, че точно това качество не би оглавявало моя списък с желаните качества на любовник, но хора всякакви.

— И кой е този щастливец? — подразних я внимателно. — Познавам ли го?

Тя поруменя още повече.

— Не, не мисля. — После вдигна към мен блеснал поглед. — Не бива да ти казвам, но не мога да се сдържа. Той писа на татко. Връща се в Париж следващата седмица!

— Така ли? — Това бяха интересни новини. — Чух, че граф Дьо Пал се очаква в двора следващата седмица. Твоят… ъъъ… очакван гост от неговата свита ли е?

Мери изглеждаше ужасена от предположението ми.

— Французин! О, не, Клеър, как бих могла да се омъжа за французин?

— Че какво им има на французите? — попитах, изненадана от яростта ѝ. — Ти все пак говориш френски. — Вероятно това беше проблемът. Макар че Мери говореше доста добре френски, срамежливостта ѝ засилваше заекването на всеки чужд език. Само преди ден бях дочула момчетата от кухнята да ѝ се подиграват и да имитират малката английска смотанячка.