Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ти не знаеш за французите? — прошепна тя, отворила ужасено очи. — Но откъде да знаеш? Твоят съпруг е толкова мил и добър… той не би, ис-с-скам да кажа, че з-з-знам, че не те притеснява така… — Лицето ѝ пламна от брадичката чак до косата и заекването почти я давеше.

— Да не говориш за… — започнах аз, опитвах се да измисля деликатен начин да я попитам, без да се впускам в прекалени предположения относно навиците на французите. Обаче, като се имаше предвид какво ми беше казал господин Хокинс за баща ѝ и плановете му за нейния брак, реших, че вероятно трябва да разколебая впечатленията ѝ за французите, с които явно се бе сдобила от клюките в салони и будоари. Не исках да умре от страх, ако наистина се омъжи за французин.

— Онова, което пр-р-равят… в…, в леглото! — прошепна тя дрезгаво.

— О — отвърнах делово, — все пак можеш да направиш много неща с един мъж в леглото. А тъй като виждам доста деца из града, предполагам, че дори французите се придържат предимно към обичайните методи.

— О! Деца ли… о, да, разбира се — каза тя разсеяно, сякаш не виждаше връзката. — Н-н-но те казват — сведе очи смутена, гласът ѝ стихна още повече — ч-ч-че той… онова му нещо… нали разбираш….

— Да, разбирам — казах, без да губя търпение. — Доколкото знам са им същите като на другите мъже. Англичаните и шотландците са горе-долу еднакво надарени.

— Да, но те, те… г-г-го пъхат между кра-кра-ката на дамата! Искам да кажа, вътре в нея! — След като най-сетне изкара сензационната новина, тя пое дълбоко дъх. Това я успокои и силната червенина на лицето ѝ избледня. — Един англичанин, или дори шотландец… о, не ис-ис-исках да прозвучи така… — Ръката ѝ политна към устата от смущение. — Но един порядъчен мъж като твоя съпруг със сигурност ни-ни-никога не би принудил съпругата си да изтър-тър-пи подобно нещо!

Сложих ръка на леко издутия си корем и я погледнах замислено. Започнах да разбирам защо духовността е толкова високо в нейния каталог на мъжките добродетели.

— Мери, мисля, че трябва да си поговорим.

Все още се усмихвах на себе си, когато излязох в големия коридор на болницата. Над роклята си носех вехтата груба одежда на послушница.

Много от хирурзите, уриноскопистите, чeкръкчиите и други лечители даряваха време и услуги благотворително; други идваха да се учат или да усъвършенстват уменията си. Нещастните пациенти на Болницата на Ангелите не бяха в положение да възразят срещу това, че стават обект на разнообразни медицински експерименти.

Освен самите сестри, лекарите се сменяха почти ежедневно — зависи кой е останал без платежоспособни пациенти за деня или пък е открил нова техника и иска да я изпробва. Все пак повечето от тях идваха достатъчно често, за да ги запомня.

Един от най-интересните беше висок слаб мъж, когото бях видяла да ампутира крак при първото си посещение в болницата. След като поразпитах, разбрах, че се казва мосю Форе. Занимавал се предимно с наместване на кости, но понякога се захващал и с по-трудни ампутации, най-вече на цял крайник. Сестрите и санитарите като че ли малко се страхуваха от него; те никога не го подкачаха и не си позволяваха груби шеги, както правеха с останалите лекари доброволци.

Днес мосю Форе беше на работа. Приближих се тихо към него, за да видя какво прави. Пациентът беше млад работник, който лежеше пребледнял и пъшкаше на една носилка. Беше паднал от скелето на катедралата — която вечно бе в строеж — и си беше счупил ръка и крак. Виждах, че ръката не е голямо предизвикателство за опитен ортопед — само проста фрактура на радиуса. Кракът обаче бе друго нещо; впечатляваща двойна сложна фрактура, включваща както фемура, така и тибията. Остри парченца кост стърчаха през кожата на бедрото и пищяла, а разкъсаната плът в горната част на крака беше посиняла.

Не исках да разсейвам лекаря, но мосю Форе като че ли бе потънал в мисли и бавно обикаляше пациента. Плъзгаше се напред-назад като огромен лешояд, който се чуди дали жертвата наистина вече е мъртва. Той дори приличаше на лешояд с този нос като клюн и гладката черна коса, която не пудреше, а хващаше на тила си на стегнат възел. Дрехите му също бяха черни и строги, макар и качествени — явно имаше успешна практика.

Най-сетне взел решение, мосю Форе вдигна брадичка от ръката си и се озърна за помощ. Видя ме и ми кимна. Аз бях облечена с груба ленена престилка на послушница и в концентрацията си той не забеляза, че не нося воал на медицинска сестра.