Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ами… — Луиз отчаяно очакваше да бъде убедена. За миг ми дожаля за Жул, принц Дьо Роан, но си спомних младата прислужница, която умираше в дълга и кървава агония на носилка в каменния коридор на Болницата на Ангелите, и намерението ми съвсем се избистри.

Слънцето клонеше към залез, когато напуснах изтощена дома на Дьо Роан. Луиз, тресяща се от нерви, остана в будоара си на горния етаж, където прислужницата фризираше косата ѝ и я обличаше в най-прелъстителната рокля, с която да слезе на интимна вечеря със съпруга си. Чувствах се напълно смазана и се надявах, че Джейми не е довел никого на нашата вечеря; и аз имах нужда от малко интимност.

Той не беше довел никого. Когато влязох в кабинета му, седеше зад писалището си и размишляваше над няколко ситно изписани листа.

— Според теб кой е „търговецът на кожи”, крал Луи или министър Дюверне? — попита, без да вдига глава.

— Чудесно, благодаря, скъпи, а ти как си?

— Добре — каза разсеяно. Лизнатите кичурчета на темето му стърчаха право нагоре; той разтриваше усилено скалпа си, надвесил дългия си нос над хартиите.

— Сигурен съм, че „кроячът от Вандом” трябва да е мосю Гайер — каза той, прекарвайки пръст по редовете на писмото, — а „нашият общ приятел” — това е или граф Map, или папският пратеник. Мисля, че е графът, ако се съди по останалото, но…

— Какво е това, по дяволите? — Надникнах над рамото му и ахнах, щом видях подписа на писмото. Джеймс Стюарт, по волята Божия крал на Англия и Шотландия.

— Исусе Христе! Значи се е получило! — Завъртях се и забелязах Фъргъс, настанен на табуретка пред камината и прилежно тъпчещ се с пасти. — Браво на момчето — усмихнах му се аз. Той ми се ухили в отговор, бузките му бяха издути като бухтички.

— Свихме го от папския куриер — обясни Джейми, който най-сетне се завърна в реалността и забеляза присъствието ми. — Фъргъс го взе от торбата му, докато онзи вечеряше в една кръчма. Ще остане там цялата нощ, затова ще трябва да го върнем преди зазоряване. Няма проблем, нали, Фъргъс?

Момчето преглътна и поклати глава.

— Не, милорд. Той спи сам — страх го е, че някой може да задигне писмата. — Ухили се коварно. — Вторият прозорец вляво, над конюшнята. — Махна небрежно с ръка, а ловките пръстчета посегнаха към поредната паста. — Нищо работа, милорд.

Внезапно си представих как тънката ръчица се гърчи на дръвника под сатъра на палача. Преглътнах и потиснах гаденето. Фъргъс носеше на канап на врата си малък зеленикав меден медальон; надявах се да е изображение на свети Дисмас.

Поех дълбоко дъх и казах:

— Е, какви са тези търговци на кожи?

Нямаше време за спокойна инспекция. Накрая просто набързо преписах писмото и оригиналът беше внимателно сгънат отново, а оригиналният печат беше поставен с помощта на нагорещеното на свещта острие на нож.

Фъргъс наблюдаваше критично операцията и поклати глава.

— Имате дарба, милорд. Жалко, че едната ви ръка е саката.

Джейми погледна безстрастно дясната си ръка. Е, не беше чак саката; два пръста бяха леко криви и дебел белег се спускаше по средния. Най-тежко беше пострадал безименният пръст, който стърчеше скован, втората му фаланга беше счупена толкова зле, че после двете кости бяха сраснали една за друга. Ръката му беше смазана в затвора Уентуърт само преди четири месеца, от Джак Рандал.

— Няма значение — усмихна се Джейми. Сви ръка и размърда игриво пръсти към Фъргъс. — Лапите ми са твърде големи, за да влязат в нечий джоб. — Беше възвърнал подвижността на ръката си в изумителна степен. Още носеше меката парцалена топка, която му направих, и я стискаше незабелязано по сто пъти на ден, докато си вършеше работата. И дори да го болеше, никога не се оплакваше.

— Хайде, бягай — каза на Фъргъс. — Обади се, когато се върнеш, за да знам, че не са те хванали стражите или гостилничарят.

Фъргъс сбърчи възмутено нос при тези думи, но кимна, пъхна внимателно писмото в дрешката си и изчезна по задното стълбище в нощта, която беше негова стихия и защита.

Джейми гледа след него цяла минута, после се обърна към мен.

— Господи, Сасенак! Бяла си като платно! Добре ли си?

— Просто съм гладна.

Той веднага позвъни за вечеря и хапнахме пред огъня, докато му разказвах за Луиз. За моя изненада, въпреки че сбърчи вежди заради ситуацията и промърмори няколко неласкави думи на келтски по адрес на Луиз и Чарлс Стюарт, той се съгласи с моето решение на проблема.

— Очаквах да се ядосаш — казах аз и лапнах от вкусната яхния с малко хляб. Топлият, ухаещ на бекон фасул ме сгря и ме изпълни с усещане за мир и покой. Навън беше студено и тъмно, вятърът виеше силно, но до огъня с Джейми ми беше хубаво, топло и спокойно.