Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тълпата се разбягала с писъци, той се претърколил, изправил се и видял как един нож профучава точно покрай него и се забива в дъските на сергия за панделки.

— Вече нямах никакви съмнения, че търсят мен — добави той сухо.

Още държал наденицата и сега ѝ намерил приложение — стоварил я върху лицето на нападателя си.

— Мисля, че му счупих носа — каза замислено. — Той се олюля назад, а аз хукнах да бягам по Рю Пелетие.

Хората по улицата се пръскали пред него като гъски, стреснати от летящия шотландец с развяваща се над коленете поличка. Той не спрял да погледне назад, но по виковете на възмутените минувачи разбрал, че нападателите му още го преследват.

Тази част на града рядко се охраняваше от Кралската стража, а самата тълпа не му предложила помощ, освен че малко забавяла преследвачите му. Никой не искал да се намесва в защита на един чужденец.

— По Рю Пелетие няма разклонения. Трябваше да се добера поне до място, където ще мога да извадя шпагата си и да опра гръб в стена — обясни Джейми. — Затова блъсках вратите, докато не открих една отворена.

Влетял в тъмния вход покрай стреснат портиер и през завеса, озовал се в средата на огромна, добре осветена стая и заковал в силно напарфюмирания салон на мадам Елиз.

— Ясно — казах, прехапала устна. — Предполагам, че не си извадил шпагата си там?

Джейми присви очи, но не ме удостои с пряк отговор.

— Ще оставя на теб, сасенак, да си представиш какво е чувството да влетиш неочаквано в бордей, с огромна наденица в ръката.

Въображението ми се оказа способно да изпълни тази задача и аз избухнах в смях.

— Господи, ще ми се да го бях видяла!

— Слава богу, че не го видя! — отвърна той трескаво, със силно зачервени скули.

Джейми не обърнал внимание на подвикванията на впечатлените домакини и тръгнал смутено през, по неговите думи, „плетеница от голи крайници”, докато не забелязал Фъргъс до стената. Кокорел се изумен насреща му.

Зарадван от това мъжко присъствие, Джейми сграбчил момчето за рамото и трескаво го заувещавал да му покаже най-близкия изход, и то незабавно.

— Чувах някаква суматоха в коридора — обясни той — и разбрах, че са по петите ми. Не исках да се бия за живота си насред цяла сюрия голи жени.

— Да, предполагам, че е било страховита перспектива — съгласих се аз и потърках горната си устна. — Но явно си се измъкнал.

— Мда. Той дори не се замисли, скъпото ми момче. „Насам, мосю!”, тъй ми рече и хукнахме нагоре по стълбище, поне през една стая, излязохме през прозорец на покрива и се ометохме. — Джейми погледна топло новия си служител.

— Знаеш ли — обадих се аз, — някои съпруги не биха повярвали и на дума от това.

Той се ококори изумен.

— Така ли? И защо?

— Може би защото не са омъжени за теб. Много се радвам, че си се измъкнал жив и здрав, но в момента съм по-заинтригувана от ония типове, дето са те преследвали.

— Тогава нямах много свободно време да мисля за тях — сопна се Джейми. — А сега не мога да се сетя кои са и защо ме гонеха.

— Може ли да са били крадци? — Приходите от търговията с вино се превозваха под конвой от склада на Фрейзър по Рю Тремулин до банката на Джаред в каса. Все пак Джейми се отличаваше в тълпата на речните докове и без съмнение беше известен като богат търговец чужденец — богат, поне в сравнение с жителите на онзи квартал.

Той поклати глава и изчопли малко суха кал от предницата на ризата си.

— Може, де да знам. Но те не се опитаха да ме заговорят; искаха направо да ме убият.

Коленете ми се разтрепериха и аз седнах на едно канапе. Облизах устни, бяха пресъхнали.

— Кой… според теб кой…?

Той сви рамене, загреба с пръст малко глазура от чинията и я облиза смръщено.

— Само граф Сен Жермен ме е заплашвал, но не се сещам какво ще спечели от убийството ми.

— Нали каза, че е конкурент на Джаред?

— Е, да, но графът не се интересува от немски вина и надали ще си прави труд да ме убива само за да съсипе новото начинание на Джаред, като го върне в Париж. Струва ми се доста крайно — добави сухо, — дори за човек с нрава на графа.

— А мислиш ли… — Леко ми прилоша при тази мисъл и преглътнах два пъти, преди да продължа: — А мислиш ли, че може да е… отмъщение? Заради изгарянето на „Патагония”.

Джейми поклати объркано глава.

— Може, но защо чак сега. И защо мен? Ти го ядоса, caceнак. Защо не убие теб, за да отмъсти?

Прилоша ми още повече.

— Нужно ли е да си чак толкова логичен?

Той видя изражението ми, усмихна се и ме потупа успокояващо по ръката.